Коментар на Брандън Амбросино за BBC.
В деня след смъртта на леля ми Джаки бях дълбоко разстроен. Влязох във Facebook и отидох на нейния профил. Мислех, че ще ми стане по-добре, като разгледам отново снимките ѝ. Най-отгоре обаче видях съобщение за смъртта ѝ, написано от роднини, а отдолу съболезнования. Погледът ми се отклони към данните ѝ. Пишеше, че живее в Балтимор, Мериленд.
Живее? Та тя не живее никъде вече. Няма я. Но ако човек не види съобщението най-отгоре, няма да знае това. Тя все още ще бъде, в някакъв смисъл, жива. Ще бъде тук, във Facebook. Някаква машина, някакъв далечен сървър съхранява нейните мисли, спомени, връзки.
Макар да е ясно, че хората не надживяват телата си чрез дигиталните технологии, те все пак продължават да съществуват. Променя ли това начина, по който умираме? И какво означава за тези, които остават след нас?
Броят на починалите потребители на Facebook расте бързо. През 2012 г., само 8 години след пускането на социалната мрежа, в нея имаше 30 милиона профили на мъртъвци. Според някои данни 8000 потребители умират всеки ден. В някакъв бъдещ момент починалите юзъри ще са повече от живите. Facebook безвъзвратно се превръща в дигитално гробище.
Има опция, чрез която профилът на човек да покаже, че собственикът му е починал. Той става „мемориализиран“ (memorialised). Така човекът спира да се показва в предложения за приятели, спират и напомнянията за рождения му ден. Но не всички профили на мъртъвци са мемориализирани. Много дигитални идентичности продължават да съществуват и до днес.
Социалните мрежи ни дадоха силата на момента – да се свързваме сега, веднага с хора в целия свят и да обсъждаме с тях събития, филми, мачове, обществени проблеми и какво ли още не. Но може би е време да помислим за още нещо – нашето наследство. Ежедневно всеки от нас прекарва часове наред, пишейки своята автобиография онлайн.
Можем да мислим за профилите си в социалните мрежи като за някакъв вид дигитална душа. Приятелите ми във Facebook знаят религиозните и политическите ми възгледи, с кого имам връзка, литературните ми вкусове. Ако умра утре, дигиталната ми душа още ще е тук.
Днес много психолози помагат на скърбящите за загуба на близък, като ги убеждават, че човекът – в някакъв смисъл – продължава да е с тях. Връзката се променя, но я има. Част от процеса по преодоляване на мъката обаче включва продължаване нататък, забравяне. Не да забравим, че любимите ни хора са съществували, а самата загуба. Това е и уловката на прекрасния ни нов свят – дигиталните данни не ни позволяват да забравим.
Отмъщението на технологиите е да ни карат да помним. Преди трябваше да отидеш на гробище, църква, мемориал, да измъкнеш стар албум със снимки от шкафа или да погледнеш некролога на вратата. Във Facebook всичко е събрано в едно. Леля ми Джаки същестува, точно както и аз.
Има дума, която описва усещането, че нещо лошо ще се случи – предчувствие. Това се пробужда у нас, когато видим профил на починал човек. Към момента няма достатъчно добро решение на проблема с „мъртвите“ данни. Единствената надежда е, че паметта на интернет ще започне да избледнява.
Коментари