Човечеството е изправено пред глобална криза. Може би най-голямата криза на нашето поколение. Решенията, които гражданите и правителствата ще вземат през следващите седмици, трябва да оформят света за години напред. Те ще оформят не само нашите здравни системи, но и нашата икономика, нашата политика и нашата култура. Трябва да действаме бързо и решително. Но трябва да вземем предвид и дългосрочните последици от нашите действия. Когато избираме между различни алтернативи, трябва да се запитаме не само как да преодолеем непосредствената заплаха, но и какъв свят ще живеем след бурята. Да, бурята ще отмине, човечеството ще оцелее, повечето от нас все ще са живи - но ще живеем в различен свят.
Много краткосрочни аварийни ситуации ще станат постоянни характеристики на нашия бъдещ живот. Това е естеството на спешните ситуации. Те ускоряват историческите процеси. Решенията, които обикновено могат да отнемат години на обсъждане, се вземат за часове. Незрелите и дори опасни технологии се въвеждат в употреба, защото рисковете да не се прави нищо са още по-големи. Цели държави се използват като морски свинчета в мащабни социални експерименти. Какво се случва, когато всеки работи от вкъщи и общува само от разстояние? Какво се случва, когато цели училища и университети работят само онлайн? В нормални времена правителствата, компаниите и образователните съвети никога не биха приели подобен опит. Но това не са нормални часове.
В това кризисно време сме изправени пред два особено важни избора. Първият е между тоталитарното наблюдение и овластяването на гражданите. Втората е между националистическата изолация и глобалната солидарност, пише израелският професор по история Ювал Ноа Харари в статия за Financial Times.
Подкожно наблюдение
За да спрат епидемията, цели нации трябва да спазват определени указания. Има два основни начина за това. Първият е, че правителството наблюдава хората и наказва тези, които нарушават правилата. Днес за първи път в историята на човечеството технологията позволява всеки да бъде наблюдаван постоянно. Преди 50 години КГБ не можеше да наблюдава 240 млн. съветски граждани 24 часа на ден или да се надява ефективно да обработва цялата информация, която е събрала. Тайната служба разчита на човешки агенти и анализатори. Разбира се, просто нямаше достатъчно агенти, които да следват всички граждани. Но днес правителствата вече могат да разчитат на вездесъщи сензори и мощни алгоритми вместо на плът и кръв шпиони.
В борбата срещу епидемията няколко правителства вече започнаха да използват нови инструменти за наблюдение. Най-забележителният случай е Китай. Чрез внимателното наблюдение на смартфоните на хората, използването на стотици милиони камери за разпознаване на лицето и принуждавайки хората да проверяват и да съобщават за телесната си температура и здравословното си състояние, китайските власти не само беше в състояние бързо да идентифицира заподозрени коронавирусни носители, но също така да проследи техните движения и да идентифицира с кого те влизат в контакт. Много мобилни приложения алармираха гражданите за близостта им до заразени пациенти.
Този тип технологии не се ограничават до Източна Азия. Премиерът Бенямин Нетаняху наскоро упълномощи Израелската агенция за сигурност да въведе технология за наблюдение, която се използва широко за борба с терористите, за проследяване на пациенти с коронавирус. Когато съответната парламентарна подкомисия отказа да одобри мярката, Нетаняху го разреши с "спешно постановление".
Можете да кажете, че във всичко това няма нищо ново. През последните години правителствата и бизнесът използват все по-сложни технологии за проследяване, наблюдение и манипулиране на хората. Ако обаче не сме внимателни, епидемията може да бъде основен повратен момент в историята на наблюдението. Не само защото може да нормализира използването на средствата за масово осведомяване в страни, които са го отхвърлили досега, но още повече, защото бележи драматичен преход от наблюдение от типа "кожа на кожа" към "под кожата".
В момента, когато пръстът ви докосне екрана на вашия смартфон или щракне върху връзка, правителството искаше да разбере какво точно натиска пръста ви. Но с коронавируса интересът на този интерес се измества. Сега правителството иска да знае температурата на пръста ви и кръвното налягане под кожата му.
Спешният пудинг
Един от проблемите, с които се сблъскваме при разпознаването на мястото, което заемаме в системата на надзора, е, че никой от нас не знае точно как сме наблюдавани и какво могат да ни донесат следващите години. Технологиите за наблюдение се развиват с изключителна скорост и това, което изглеждаше като научна фантастика преди десет години, днес вече е стара новина. В рамките на един мисловен експеримент, помислете за някакво хипотетично правителство, което изисква от всеки гражданин да носи биометрична гривна, която следи телесната температура и сърдечната честота по 24 часа на ден. Получените данни се съхраняват и анализират от правителствени алгоритми. Алгоритмите ще знаят, че сте болен още преди да го знаете самите вие, а освен това ще знаят къде сте били и с кого сте се срещали. По такъв начин веригите на инфекциите могат да бъдат драстично съкратени и дори напълно елиминирани. Подобна система безспорно е в състояние да спре възможната епидемия в рамките на няколко дни. Звучи прекрасно, нали?
Обратната страна на всичко това, разбира се, е, че то ще придаде легитимност на ужасяваща нова система за наблюдение. Ако знаете например, че съм щракнал върху линк на Fox News, а не CNN, това може да ви каже нещо за политическите ми възгледи, а може би и за самата ми личност. Но ако можете да наблюдавате какво се случва с телесната ми температура, кръвното налягане и сърдечната честота, докато гледам видеоклипа, то можете да научите какво ме кара да се смея, какво да плача и какво ме ядосва истински.
Важно е да запомните, че гневът, радостта, скуката и любовта са биологични явления, също като треската и кашлицата. Същата технология, която идентифицира кашлицата, би могла да идентифицира и смеха. Ако корпорациите и правителствата започнат масово да събират нашите биометрични данни, те ще могат да ни опознаят далеч по-добре, отколкото се познаваме сами, и ще могат не само да предсказват чувствата ни, но и да ги манипулират, за да ни продават каквото си поискат – било то даден продукт или определен политик. Биометричният мониторинг би направил тактиката на хакерските данни на Cambridge Analytica да изглежда като нещо от каменната ера. Представете си една Северна Корея от 2030 г., където всеки гражданин трябва да носи биометрична гривна по 24 часа на ден. Ако слушате реч на Великия водач и гривната разпознава признаци на гняв, с вас е свършено.
Разбира се, можете да представите биометричното наблюдение като временна мярка, взета по време на извънредно положение. Тя ще изчезне, щом приключи спешната ситуация. Но временните мерки имат отвратителния навик да надживяват извънредните ситуации, тъй като на хоризонта винаги се мержелее някаква нова спешна ситуация. Моята родна страна Израел, например, е обявила извънредно положение по време на Войната за независимост от 1948 г., което е оправдавало редица временни мерки – от цензурата върху пресата и конфискацията на земята, та чак до специални разпоредби за приготвяне на пудинг (не се шегувам). Войната за независимост е спечелена отдавна, но Израел никога не е обявил извънредната ситуация за приключена и никога не е премахнал много от "временните" мерки от 1948 г. (Постановлението за "спешния пудинг" беше милостиво отменено през 2011 г.).
Дори когато инфекциите от коронавируса намалеят до нула, някои гладни за данни правителства биха могли да твърдят, че трябва да поддържат системите за биометрично наблюдение, защото се страхуват от втора вълна от епидемията или защото в Централна Африка се развива нов щам на Ебола, или защото… Разбирате, нали? През последните години се разрази голяма битка за личната ни поверителност. Кризата с коронавируса може да се окаже повратна точка на тази битка. Защото когато хората трябва да правят избор между поверителността на личните си данни и здравето, те обикновено избират здравето.
Сапунената полиция
Да караш хората да избират между поверителността на личните си данни и здравето, всъщност е самият корен на проблема. Защото това е фалшив избор. Можем и трябва да се радваме както на поверителност, така и на здраве. Можем да изберем да защитим здравето си и да спрем коронавирусната епидемия не чрез установяване на тоталитарни режими за наблюдение, а по-скоро чрез овластяване на гражданите. През последните седмици някои от най-успешните усилия за овладяване на коронавирусната епидемия бяха организирани от Южна Корея, Тайван и Сингапур. Въпреки че тези страни също се възползват от приложения за проследяване, те много повече разчитат на обширни тестове, на честни правителствени съобщения, както и на доброволното сътрудничество от страна на една добре информирана общественост.
Централизираният мониторинг и суровите наказания не са единственият начин да се накарат хората да спазват полезни за самите тях указания. Когато им се съобщават научните факти и те имат доверие, че властите ще им съобщят тези факти, гражданите могат да направят онова, което е редно, дори и без Големият брат да гледа през раменете им. Лично мотивираното и добре информирано население обикновено е далеч по-мощно и ефективно от подтикваното чрез полиция, невежо население.
Помислете например за измиването на ръцете със сапун. Това е едно от най-големите постижения в човешката хигиена. Това просто действие спасява милиони животи всяка година. Въпреки че ние го приемаме за даденост, неговото реално значение е било открито от учените едва през 19 век. Преди това дори лекарите и медицинските сестри са преминавали от една хирургическа операция към друга, без да мият ръцете си. Днес милиарди хора ежедневно мият ръцете си, но не защото се страхуват от сапунената полиция, а защото разбират фактите. Измивам ръцете си със сапун, защото съм чувал за вируси и бактерии. Разбирам, че тези мънички организми причиняват заболявания и знам, че сапунът може да ги премахне.
Но за да се постигне такова ниво на доброволно сътрудничество, има нужда от доверие. Хората трябва да се доверяват на науката, на публичните власти, на медиите. През последните няколко години безотговорни политици умишлено подкопават доверието в науката, публичните власти и медиите. Сега същите тези безотговорни политици може да се изкушат да поемат по пътя към авторитаризма, като твърдят, че просто не може да се има доверие на обществото, че то не е в състояние да направи правилния избор.
Обикновено доверието, което е било разрушавано в хода на много години, не може да бъде възстановено за една нощ. Но това не са нормални времена. В момент на криза, умовете също могат бързо да се променят. Може да сте имали горчиви спорове с братята и сестрите си в течение на години, но когато се случи критична ситуация, изведнъж откривате скрити резервоари на доверие и добронамереност, и бързате да си помагате. Вместо да се изграждат режими на надзор, не е късно да се възстанови доверието на хората в науката, в публичните власти и медиите. Определено трябва да използваме и новите технологии, но тези технологии трябва да овластяват гражданите. Аз напълно подкрепям идеята за мониторинга на телесната ми температура и кръвното ми налягане, но тези данни не трябва да се използват за създаване на някакво всемогъщо правителство. По-скоро те трябва да ми позволяват да правя по-информиран личен избор, а също да ми дават възможност да държа правителството отговорно за решенията, които взема.
Ако можех да проследявам собственото си медицинско състояние по 24 часа на ден, бих могъл да узная навреме не само дали съм станал опасен за здравето на други хора, но и кои навици допринасят за здравето ми. И ако бих могъл да получа достъп и да анализирам надеждни статистически данни за разпространението на коронавируса, то бих могъл да преценя дали правителството ми казва истината, дали осъществява правилните политики за борба с епидемията. Всеки път, когато хората говорят за наблюдение, не трябва да се забравя, че една и съща технология за наблюдение обикновено може да се използва не само от правителствата за наблюдение на хората, но и от хората за наблюдение на правителствата.
Коронавирусната епидемия следователно е основен тест за зрелостта на нашето гражданство. В следващите дни всеки един от нас трябва да избере да се довери на научните данни и на здравните специалисти, вместо на неоснователни конспиративни теории и самообслужващи се политици. Ако не успеем да направим правилния избор, то може да се окаже, че се отказваме от най-ценните си свободи, мислейки, че това е единственият начин да опазим здравето си.
Нуждаем се от глобален план
Вторият важен избор, пред който сме изправени, е между националистическата изолация и глобалната солидарност. Както самата епидемия, така и произтичащата от нея икономическа криза са глобални проблеми. Те могат да бъдат решени ефективно само чрез глобално сътрудничество.
На първо място, за да победим вируса, трябва да споделяме информация в световен мащаб. Това е голямото предимство на хората пред вирусите. Коронавирусът в Китай и онзи в САЩ не могат да разменят съвети как да заразят хората. Китай обаче може да научи САЩ на много ценни уроци за коронавируса и как там да се справят с него. Онова, което италиански лекар открива в Милано рано сутринта, до вечерта може да спаси човешки животи в Техеран. Когато правителството на Обединеното кралство се колебае между няколко различни политики, то може да получи съвет от корейците, които вече са били изправени пред подобна дилема преди месец. Но за да се случи това, се нуждаем от дух на глобално сътрудничество и доверие.
Страните трябва да са готови открито да споделят информация и смирено да търсят съвет, и трябва да са в състояние да се доверят на данните и откритията, които получават. Освен това се нуждаем от глобални усилия за производство и разпространение на медицинско оборудване, най-вече комплекти за тестване и дихателни апарати. Вместо всяка държава да се опитва да го прави на местно ниво и да събира каквото и да е оборудване, координираните глобални усилия могат значително да ускорят производството и да гарантират, че животоспасяващото оборудване се разпределя по-справедливо. Точно както държавите национализират ключовите индустрии по време на война, така и общочовешката война срещу коронавируса може да изисква от нас да "хуманизираме" основните производствени линии. Една богата страна с малко случаи на коронавирус трябва да е готова да изпрати ценно оборудване в по-бедна страна с много случаи, като вярва, че ако впоследствие сама се нуждае от помощ, други страни ще ѝ дойдат на помощ.
Можем да помислим и за подобно глобално усилие за обединяване на медицинския персонал. Страните, които понастоящем са по-слабо засегнати, могат да изпратят медицински персонал в най-засегнатите региони на света, както с цел да им помогнат в час на нужда, така и за да придобият ценен опит. Ако по-късно фокусът на епидемията се измести, помощта може да започне да протича в обратна посока.
Глобалното сътрудничество е жизнено необходимо и на икономическия фронт. Като се има предвид глобалният характер на икономиката и на веригите за доставки, ако всяко правителство се грижи единствено за собствените си проблеми, при пълно пренебрегване на останалите, резултатът ще бъде хаос и задълбочаваща се криза. Нуждаем се от глобален план за действие, и то бързо.
Друго изискване е постигането на глобално споразумение за пътуванията. Спирането на всички международни пътувания с месеци ще доведе до огромни трудности и ще попречи на войната срещу коронавируса. Държавите трябва да си сътрудничат, за да позволят поне една струйка от основни пътници да продължат да преминават границите: учени, лекари, журналисти, политици, бизнесмени. Това може да се постигне чрез изработване на глобално споразумение за предварителния скрининг на пътниците още в родната им страна. Ако знаете, че само на внимателно прегледани пътници е било разрешено да се качат в самолета, ще бъдете по-склонни и да ги приемете в страната си.
За съжаление, в момента почти никоя страна не върши тези неща. Международната общност е обхваната от колективна парализа. Сякаш в стаята няма възрастни хора. Човек би очаквал още преди седмици да види спешна среща на глобалните лидери, на която да се излезе с общ план за действие. Вместо това лидерите на G7 успяха да организират видеоконференция едва през тази (късна) седмица, а и тя не доведе до такъв план.
В предишните глобални кризи – като финансовата криза през 2008 г. и епидемията от ебола през 2014 г., САЩ поеха ролята на глобален лидер. Сегашната администрация на САЩ обаче се е отказала от лидерската роля. Тя казва ясно и недвусмислено, че се интересува много повече от величието на Америка, отколкото от бъдещето на човечеството.
Тази администрация е изоставила дори най-близките си съюзници. Когато забрани всички пътувания от ЕС, тя не си направи труда дори да изпрати предварително известие – камо ли да се консултира с ЕС относно тази драстична мярка. Както се твърди, тя е скандализирала Германия, като е предложила 1 млрд. долара на немска фармацевтична компания, за да изкупи монополните права върху нова ваксина срещу Covid-19. Дори ако настоящата администрация в крайна сметка промени курса и излезе с глобален план за действие, малцина ще последват един лидер, който никога не поема отговорност, никога не признава грешките си и по правило оставя заслугите за себе си, като заедно с това прехвърля цялата вина на другите.
Ако вакуумът, оставен от САЩ, не бъде запълнен от други страни, не само ще бъде много по-трудно да се спре настоящата епидемия, но и наследството ѝ ще продължи да трови международните отношения с години напред. И все пак всяка криза е и нов шанс. Трябва да се надяваме, че настоящата епидемия ще помогне на човечеството да осъзнае острата опасност, породена от глобалното разединение.
Човечеството е изправено пред избор. Ще тръгнем ли по пътя на разединението или ще поемем онзи на глобалната солидарност? Ако изберем разединението, това не само ще удължи кризата, но вероятно ще доведе до още по-лоши катастрофи в бъдеще. Ако изберем глобалната солидарност, това ще бъде победа не само срещу коронавируса, но и срещу всички бъдещи епидемии и кризи, които биха могли да нападнат човечеството през 21 век.
Коментари