Откъс от книгата „The Mother of All Questions”на Ребека Солнит, публикуван в The Guardian. Преводът е със съкращения.
Мълчанието е злато – така ми казваха, когато бях дете. По-късно всичко се промени. Мълчанието стана равнозначно на смърт. Мълчанието е океанът на неизразимото, нечутото, унищоженото, подтиснатото.
Думите ни обединяват, липсата им ни разделя, лишава ни от помощ и солидарност. Някои видове дървета разпростират корените си под земята и се свързват с други свои събратя в едно стабилно цяло. Историите и разговорите могат да бъдат тези корени за хората.
Невъзможността да разкажеш историята си може да те погуби. Ако никой не чуе, когато казваш, че мъжът ти те бие. Ако никой не ти вярва, че изпитваш болка. Ако не смееш да помолиш за помощ, защото си била научена, че е срамно. Ако смяташ, че минаваш границата, когато изказваш мнението си. Ако си обект на критика, чийто контекст е „жените не трябва да бъдат чути“.
Историите спасяват живот и са живот. Ние сме нашите истории. Те ни издигат или ни блъскат срещу каменната стена на собствените ни лимити и страхове. Освобождаването винаги е част от процес на разказване. Свободният, цененият човек живее в общество, в което неговата история има своето място.
Насилието срещу жени е отказ от гласовете ни. Мъж удря жена си, за да заглуши гласа ѝ. Изнасилвач отказва да приеме отговора „не“. Активистите срещу абортите не смятат, че само жената трябва да има права над собственото си тяло. Убиецът завинаги лишава света от още един глас.
Кой е чут и кой не е определя статуквото. Тези, които го приемат (често с цената на мълчание пред самите себе си), биват премествани в центъра. Тези, които разбират нечутото и които се възпротивяват на мълчанието, биват отритнати.
Като определяме чий глас е важен, ние определяме какво ще бъде цялото ни общество.
Коментари