*Коментар на Джоузеф Е. Стиглиз за Vanity Fair. Заглавието е на Expert.bg.
Светът бива бомбардиран с депресиращи новини ежедневно. Гърция е в криза, а половината от младото ѝ население е безработно. Каталония, регионът, който заобикаля Барселона, иска независимост от Испания. Голяма част от Европа се сблъсква с финансови загуби от десетилетия насам, а Брутният вътрешен прдукт (БВП) на глава от населението е по-малък от този през периода на голямата икономическа криза.
Дори това, което Европа празнува като успех, е провал: безработицата в Испания е намаляла от 26% през 2013 година до 20 процента през 2016 г. Но истината е, че почти един на всеки двама младежи в страната остава безработен. Положението нямаше да е толкова тежко, ако не беше на лице и фактът, че най-талантливите млади работници напускат страната, за да търсят по-добър живот другаде.
Какво се случва?
Предполага се, че с напредъка на икономическата наука, би трябвали да се подобрява и икономическото положение?
През 2003 г., в свое обръщение към Американската икономическа асоциация икономистът Робърт Лукас (носител на Нобелова награда за икономика) заявява, че „основният проблем за предотвратяване на кризи е разрешен“. Според него трябва да има една добре функционираща икономика ползите, от която са споделени с широките маси.
Това, което се случва в Европа в момента, е точно обратното. Един е отговорът на въпроса „Защо?“ – фаталното решение от 1992 г. за приемане на единна валута, без съгласуване с институциите, които трябва да работят с нея. Добрата валута не гарантира успех, докато лошата води към сигурни рецесии и депресии.
Голямата депресията от края на 19-ти век в Америка беше свързана със Златния стандарт, според който всяка страна фиксира стойността на своята валута спрямо цената на златото. В един момент недостигът на злато доведе до спад на цената му, което предизвика спад в стойността на стоките, оценявани в злато – нещо, което в наши дни наричаме дефлация. В следствие на това, парите станаха по-ценни от благородния метал, което доведе до затрудняване на американските фермери да изплащат дълговете си.
Изводът е, че Златният стандарт е обвиняван за задълбочаването и удължаването на Голямата депресия в САЩ, показателно за което е и по-бързото възстановяване на икономиките на страните, които по-рано го премахват.
Въпреки тази поучителна история, Европа реши да се обвърже с единна валута, създавайки европейска версия на Златния стандарт.
Еврозоната е погрешна още от създаването си. Нейната структура – правилата, регулациите, институции, които я управляват, са причина за слабия икономически растеж, както и за няколкократните кризи на Стария континент. Разнообразието на Европа винаги е било нейната силна страна. Ето защо не е лесно тези различния да се обединят и сработят около една обща валута. Единната валута е свързана с фиксиран лихвен процент. Това може да доведе до рецесия в по-малките държави, докато другите са във възход. Ако има институция, която да заема пари при ниски лихвени проценти на тези по-малки страни със затруднения, това различие в нивото на развитие може да бъде преодоляно. Но такава институция няма.
Като цяло Европа залага на принципа на „субсидираност“, което води до прехвърляне на отговорността за обществения ред на национално ниво вместо на европейско. За подсигуряване на финансовото благосъстояние на отделните граждани, което от своя страна е определящо за нивата на безработицата, през 1998 година е създадена Европейската централна банка (ЕЦБ). На отделните страни беше предоставена достатъчно свобода и гъвкавост да определят сами фискалната си политика, за да бъде избегната по-дълбока рецесия.
В един момента се оказва, че ЕЦБ, която е създадена, за да овладее инфлацията и да насърчава растежа и стабилността, не отчита многообразието на Европа и това ѝ пречи да изпълнява целите си. Проблемите в структурата на Еврозоната са сбор от проблемите в политиката на някои от страните ѝ членки – Португалия, Ирландия, Гърция, а по-късно и Кипър. Дори да приемем изначално неправилната структура на зоната с единна валута, винаги има избор - проблемът е, че Европа направи грешните. Бяха наложени мерки за съкращаване на държавните разходи и структурни реформи, за преодоляване на дълбоката рецесия, пред която се изправиха някои европейски страни.
Държавите, които се сблъскаха с криза, имаха два основни взаимосвързани проблема – внасяха повече, отколкото изнасяха, в резултат на което намаляването на вътрешното търсене оказа влияние върху цялостното им икономическо състояние. Вносните стоки подбиваха продукцията на местните производители.
Вместо да се предлагат реформи на страните-членки, трябва да се реформират самото устройство и начинът на работа на Еврозоната.
Какво трябва да се направи?
Трябва да се върне обратно статуквото. Освен това да се създаде една Европа, която да е по-политически и икономически интегрирана, с всички необходими институции, които да подкрепят страните-членки в тяхното индивидуално развитие. Между тези полюси обаче съществува едно нещо, наречено приемане на „гъвкаво евро“. Не може да се отрече, че има известен напредък, откакто избухна кризата с еврото. Но той не е достатъчен, че да накара системата на единната валута да заработи ползотворно. „Гъвкавото евро“ може да постигне това като създаде общност, в която всяка отделна страна (или група страни) има нейно собствено евро. Стойността на различните евро валути ще варира, но в рамките на определени от политиката на еврозоната граници. С течение на времето тези граници може да се свият и дори да изчезнат, като по този начин се постигне заложеното от Договора в Маастрихт (от 1992 г.) – единна валута. При подобни условия и наличието на необходимите контролни институции, единната валута може да постигне целта си – да насърчава благоденствието, европейската солидарност и политическата интеграция.
Няма да навлизам в технически подробности относно начините, по които ще функционира „гъвкавото евро“ на практика. Предвид цифровите възможности на съвременната финансова система, създаването на подходяща структура е напълно възможно. Същественото в случая е, че в рамките на системата на „гъвкавото евро“, стойността му в една страна (или група страни) може да варира. В най-ниския диапазон на обменния му курс, страните от Южна Европа (например Гърция и Италия) ще увеличат износа за сметка на вноса си. Вътрешното търсене ще расте, а с него и приходите и заетостта в тези страни. За сравнение в момента единственият начин да се постигне такъв търговски баланс е икономиката да се потисне до такава степен, че потребителите да не купуват толкова много, включително и стоки от чужбина. С по-гъвкав валутен курс може да се постигне баланс и нулева безработица.
Паричните системи идват и си отиват. Паричните споразумения, като това на Бретън Уудс, което ръководи света след 1944 г., са предвестник на замяната на Златния стандарт. И двете, изглежда, работят ефикасно след Втората световна война, но в крайна сметка не оцеляват повече от три десетилетия. Славата на еврото беше дори по-кратка от това.
Еврото може и трябва да бъде спасено, но така че да донесе солидарност и просперитет, обещани в момента на създаването му. Еврото е средство за постигане на целта, а не самоцел – „гъвкавото евро“ може да помогне за разрешаване на фундаментални проблеми. След всички последствия, които породи създаването на евро валутата и всички ангажименти, които бяха поети за запазването му, то си остава една хитрост, създадена от човека. Поредната грешна институция, създадена от грешните хора. То беше въведено от лидери-мечтатели, чиято визия за бъдещето беше помрачена от неразбиране за това какво обединява съюза на единната валута. Това донякъде е разбираемо, защото нищо подобно не беше правено преди.
Истинският проблем ще се появи, ако Европа не си вземе поука от нещата, които се случват през последните две десетилетия.
Коментари