Коментар на Явор Алексиев от Института за пазарна икономика
Пазарът на труда в България изпраща една от най-силните си години от началото на XXI век. Достигането на рекордна заетост на населението в работоспособна възраст и (почти) рекордно ниска безработица бяха съпроводени с повишена икономическа активност и невиждан от годините преди кризата ръст на възнагражденията. В условията на увеличаващ се недостиг на труд необходимостта от осигуряване на по-лесен достъп на чуждестранни граждани до пазара на труда все повече изглежда като осъзнат от правителството проблем.
За това говорят и последните промени в Закона за МВР, Закона за чужденците и Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност. Някои от вече приетите стъпки в правилна посока са:
- удължаване на срока на валидност на Синята карта на ЕС от 1 на 4 години;
- въвеждане на ускорена процедура за получаване на разрешение за сезонна работа за работници, които вече са работили като такива в България;
- намаляването на таксата за предоставяне на разрешение (или продължаване на срока му) за достъп до пазара на труда на работници от трети държави от 400 лв. на 100 лв. в унисон с реалната цена на административната услуга;
- премахване на някои очевидни недомислици като изискването чужденците да пребивават извън територията на страната преди наемането им;
Въпреки че всички тези промени ще бъдат в помощ на българските работодатели, законодателството ни остава необосновано рестриктивно в редица отношения.
Проблем остава изискването по чл. 7 от Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (ЗТМТМ), според което работниците от трети страни не могат да формират повече от 10 на сто от средносписъчната численост на наетите. Това изискване създава бариери за наемане на чужденци пред огромна част от българските предприятия, особено работещите в икономически дейности с традиционно по-ниска численост на заетите в отделните предприятия като търговията, хотелиерството и ресторантьорството.
Работодателите продължават да бъдат задължени да осигуряват на сезонните работници “подходящо жилище” (фраза с трудно доказуемо съдържание), както и да заплатят транспорта им от и до България. Законът прави разграничението, че наемната цена на жилището (напълно нормално) не се приспада автоматично от заплатата, докато транспортните разходи са “за сметка на работодателя”. След като и двете обаче влизат в крайните разходи за труд, изричното им вменяване като задължение към работодателите е излишно. Много по-лесно би било чуждестранните работници да бъдат свободни сами да си направят сметката - в зависимост от заплащането, което получават, да изберат “подходящо” жилище и начин на транспорт. По този начин две кухи процедури ще бъдат спестени, освен ако самите работодатели и чуждестранни работници не се договорят другояче.
В допълнение чл. 11 от същия закон позволява на изпълнителния директор на Агенция по заетостта да откаже разрешение на наемането на чуждестранни граждани при условие, че през последните три месеца работодателят по своя инициатива е освободил от работа служител. Трудно е да се намери логична икономическа обосновка за това ограничение, вероятно вдъхновено от синдикални опасения за дъмпингови практики чрез чуждестранни работници. Единственият възможен ефект от него е законово наложено задължение за временно продължаване на трудово правоотношение, което не удовлетворява една от двете доброволно партниращи си страни (работодателя). В момента, в който чуждестранните работници си тръгнат, въпросното лице може да бъде съкратено, така че този срок да не бъде нарушаван.
Проблем има и при разрешенията за пребиваване и работа тип "Синя карта на Европейския съюз". Изискването за минимално заплащане, равно на 1,5 пъти брутната заплата за страната през последните 12 месеца (т.е. над 1500 лв.), на практика ограничава в голяма степен наемането на подобни работници само в столицата. При Синята карта не важи изискването по чл. 7 за десетте процента, поне що се касае до чуждестранни работници за позиции, включени в Списъка на професиите, за които има недостиг на висококвалифицирани специалисти. Този списък обаче не е особено изчерпателен (касае основно ИТ специалисти), а и минималното предлагано заплащане при тези условия трябва да е още по-високо - минимум два пъти средната работната заплата за страната през последните 12 месеца.
При положение, че 35% от индустриалните предприятия в страната определят недостига на подходящи работници като фактор, ограничаващ производството им, не само съдържанието, но и смисълът на този списък остават крайно съмнителни. Достатъчно е да посочим, че списъкът за 2017 г., който изрично отменя списъкът за 2016 г., е всъщност абсолютно аналогичен на него. Единствената разлика е името на министъра.
Коментари