Анализ на Джейкъб Шапиро за Geopolitical Futures
В една епоха, в която реалността често е дефинирана от това доколко нещо може да бъде количествено определено, политиката упорито остава встрани.
Някои аспекти са количествено измерими, особено що се отнася до военната сила или икономическите условия. Можем да измерим броя и обхвата на ракетите в Иран или увеличаването на разликата в доходите в Съединените щати. Но данните (особено икономическите данни) са несъвършени и често са измамни. Например, че Иран има определен брой ракети, не казва нищо за качеството на ракетите, да не говорим дали Иран ще ги използва. "Политиката" се очертава като академична дисциплина през XIX век от желанието да се третира политиката като наука - да се дефинират нейните истини чрез емпирични данни, а не по древногръцки философски принципи. Но изключителната зависимост от данните не е по-добра от изключителната зависимост от теорията. И, за съжаление, особено в Съединените щати, политическата наука се превърна не само в движена от данните, но и в обсебена от данни.
Ограниченията на този подход могат да се видят ясно в разискването, което разкрива значението на "доверието" към САЩ в света. САЩ са направили три големи външнополитически стъпки този месец: Изтеглиха се от ядрената сделка с Иран, променяха позицията си по търговските спорове с Китай и отмениха, поне временно, планираната за следващия месец среща на върха с Ким Чен Ун. Както в САЩ, така и в чужбина, се чува общият припев, че доверието в САЩ е било увредено в резултат на тези стъпки и че това води до намаляване на силата на САЩ и до създаване на по-голяма геополитическа нестабилност.
Определянето дали това е вярно е по-трудно, отколкото изглежда. В края на краищата, как се измерва доверието? Бихме могли да проучим голяма извадка от хора в чужда държава и да попитаме дали обикновено се смята, че САЩ ще изпълнят обещанията си, но резултатите ще бъдат неточни - и най-вече неудачни. Отговорите биха се различавали според въпроса, а по-важното е, че чуждестранните правителства, а не техните граждани, трябва да решат дали САЩ са надеждни след решенията за външната политика от този месец.
А самите американци са ненадеждни съдии за доверието в САЩ в чужбина поради политическата история на термина в Америка. Въпросът за доверието е повсеместен през 60-те години на 20-ти век не заради отношенията на САЩ с чуждестранните правителства, а защото между правителството на Линдън Б. Джонсън и американския електорат се открива "празнота в доверието". Правителството на Джонсън разчита на ключови статистически данни (като например "броя на труповете"), за да твърди, че САЩ печелят войната във Виетнам, дори ситуацията да не се подобрява. Скандалът "Уотъргейт" на Ричард Никсън още повече увеличи празнината. По ирония на съдбата, когато американците се позовават на доверието в САЩ в чужбина, те често проявяват собствената си липса на доверие в правителството си към другите.
Но независимо от безформеността на термина "доверие" и въпреки политическите мини, които го обкръжават, това не е дискусия, която може да бъде избегната. Надеждността на обещанията в САЩ не е академичен въпрос. САЩ се включиха във войната във Виетнам именно поради това, че се опасяваха от последиците за политиката си на сдържане срещу Съветския съюз, ако позволят на Виетнам да падне в комунистически ръце. Това, което беше на карта, не беше толкова Виетнам, колкото стойността на гаранция за сигурност в САЩ. Същото е вярно, макар и в много по-малък мащаб, на руското нашествие през 2008 г. в Грузия. Русия не се интересуваше от завладяването на Грузия толкова, колкото бе заинтересована да докаже, че гаранцията за сигурност от САЩ е безполезна и, следователно, страните в Кавказ ще направят добре, да правят мир с активизираща се Москва.
В такъв случай доверието е се възприема според реалността. Иранската ядрена сделка е полезен пример. Посочената цел на съвместния всеобхватен план за действие (както е официално известна) е да се предотврати Иран да придобие ядрени оръжия. Но и САЩ, и Иран възприеха JCPOA с много различни термини. САЩ искаха желаещ партньор в борбата срещу Ислямска държава. Те получиха партньор, който желаеше прекалено много, защото след като ИД беше победена, Иран агресивно влезе в региона и започна да тества ракети. Иран иска да се присъедини отново към глобалната икономика и да осигури легитимност за своите външнополитически ходове в региона. Сделката беше сключена от две слаби администрации, а в САЩ дори не получи статут на договор, което означаваше, че е лесно да се отмени.
Тези, които се застъпват за оставането в JCPOA, твърдят, че напускането на сделката е катастрофално за доверието към САЩ. Те намират полезно потвърждение на тази позиция от иранския президент, за когото оттеглянето на САЩ е катастрофално, и от европейските лидери, които са заинтересовани преди всичко от закупуването на евтин ирански петрол. Онези, които се застъпваха за напускане на сделката, смятат, че Иран е заплаха, в която няма доверие, и че е по-добре да се удари по доверието към САЩ, отколкото да се остане в политическо споразумение, което оправомощава противник на САЩ. Трудно е да се твърди, че доверието към САЩ е увредено, докато Иран се опитва да купи иракските избори и изгражда бази на израелската граница.
Проблемът между САЩ и Северна Корея е различен, макар и в момента по-малко тежък. Администрацията на Тръмп изглежда се готвеше за срещата на върха с Ким Чен Ун, само за да се оттегли от срещата на високо равнище чрез писмо, в което се хвалеше със собствения ядрен арсенал на Съединените щати и даде основната причина анулирането да предизвика "огромен гняв и открита враждебност" в последните изявления на Северна Корея. Писмото на Тръмп дойде дни, след като САЩ подсказаха, че Либия е добър модел за севернокорейска денуклеаризация, като се има предвид, че САЩ помогнаха за свалянето на режима на Муамар Кадафи в Либия през 2011 г. Сега САЩ и Северна Корея отново говорят и срещата на върха може да се върне отново - или пък не. Целият въпрос се превърна във фарс.
Но това е фарс, който може да навреди на доверието към САЩ. Северна Корея освободи затворници от САЩ, намали тона в критиките си към военните учения на САЩ и Южна Корея и изглежда демонтира полигон за ядрени тестове.. Макар че Иран, по-точно казано, не нарушаваше условията на сделката си със САЩ, Вашингтон поне би могъл да посочи нарушения на духа на споразумението. Не е така със Северна Корея.
Съединените щати загубиха също и своята битка за доверие в Източна Азия. Доверието към Вашингтон в региона няма да се повиши и падне в зависимост от това дали Тръмп и Ким хапнат чийзбургер, но има значение дали страните от региона се доверяват на Съединените щати. По този въпрос Северна Корея вече постигна основна цел преди няколко месеца, когато отвори дълбоки пукнатини в отношенията за сигурност между САЩ и Южна Корея, като тласна САЩ на ръба на военен удар. Северна Корея също така демонстрира успешно на съюзници на САЩ като Япония, че решителността на САЩ за спирането на ядрената програма на Северна Корея е до голяма степен риторична.
Всичко това се свежда до положението, че Съединените щати са в центъра на световния ред и когато Съединените щати действат по начини, които другите държави не харесват (или че политическите фракции в САЩ не ги харесват), то често се проявява като отслабване на доверието към САЩ. Понякога въпросът за намаленото доверие към САЩ е реален, тъй като в Азия, където силата на САЩ намалява (в сравнение с Китай и Япония) и където непоследователният подход на Съединените щати по въпроса за Северна Корея предизвиква безпокойство, а не тактически полезно ниво на непредсказуемост. Понякога обаче надеждността е просто изкупителна жертва за политическо несъгласие или различни стратегически интереси. Така или иначе въпросът не е толкова до това, че САЩ са нарушили това или това споразумение, тъй като става дума за много по-широка липса на стратегическа яснота, датираща от 1991 г., за това как и до каква степен САЩ използват своята сила в света.
Повече от всичко, разговорът за доверието е облицовка, която крие истинската природа на международната политика. В крайна сметка най-добрият показател за това как една страна ще се държи, не е това, което нейните лидери са казали или с което са се съгласили, а какво диктуват нейните интереси. Помислете, че през 1939 г. нацистка Германия и Съветският съюз подписаха пакт за ненападение. Не мога да се сетя за два политически режима, доверието, в които за спазване на условията на такъв пакт биха могли да бъдат по-ниски - и въпреки това подписаха пакта, въпреки че и двете страни планираха евентуално да го разрушат. Тези, които се притесняват за доверието към САЩ, имат представа, че изключителността на САЩ означава, че САЩ държат на думата си, когато всички останали държави не го правят, или по-оптимистично, ме на политиците не може да се вярва. Това е приятна фантастика. Съединените щати са държава като всяка друга и може да се вярва, че ще действат в свой интерес по всяко време. Проблемът не е толкова, че в САЩ не може да се вярва, а че САЩ често не са наясно за това какви са тези интереси, един жалко вторичен продукт на мисленето за политиката като за проблем в алгебрата.
Източник: БГНЕС
Коментари