Убийствата в Париж не са резултат от провала на Франция да асимилира две поколения мюсюлмански имигранти от бившите си колонии.
Не става дума и за френските военни действия срещу "Ислямска държава" в Близкия изток или за американската инвазия в Ирак преди това. Те не са част и от някаква обща вълна от нихилистично насилие в един икономически депресиран, социално разпаднал се и морално изпразнен Запад - парижка версия на Нютаун или Осло. Най-малко пък те биха могли да се възприемат като реакция на някакво неуважение към религията от страна на безотговорните карикатуристи.
Убийствата просто са най-новите удари от страна на идеология, опитваща се да установи властта си чрез насилие в продължение на десетилетия. Същата идеология, която принуди Салман Рушди преди десетилетие да започне да се укрива заради смъртната си присъда заради един роман. Която уби преводача на книгата на японски език и се опита да убие италианския й преводач и норвежкия й издател. Идеологията, убила 3000 души в САЩ на 11 септември 2001 г.
Същата, която уби Тео ван Гог на улицата в Амстердам през 2004 г. заради негов филм. Идеологията, заляла градовете и пустините на Сирия и Ирак с масови изнасилвания и кланета. Убила 132 деца и 13 възрастни в училище в Пешавар миналия месец. И която редовно унищожава толкова много млади нигерийци, на което никой не обръща внимание.
И понеже идеологията е продукт на голяма световна религия, се полагат неистови усилия в опитите да се обясни дали и какво общо има или няма насилието с исляма. Някои добронамерени люде пристъпят на пръсти около ислямската връзка, изтъквайки, че кървавата баня няма нищо общо с вярата, или че ислямът е религия на мира, или че насилието е "изкривяване" на велика религия. (След самоубийствените атентати в Багдад свикнах да чувам иракчаните все да повтарят: "Такова нещо никой мюсюлманин не би направил.")
Други пък искат да хвърлят изцяло вината върху теологичното съдържание на исляма, сякаш другите религии в същината си са по-миролюбиви - версия, опровергана от историята и религиозните текстове.
Религията не е просто набор от текстове, тя е в реалните вярвания и практики на своите последователи. Ислямът днес включва значително малцинство вярващи, които подкрепят или прилагат насилие в някаква степен. "Шарли ебдо" не се кланяше на никой бог в своята сатира, бъркаше с пръст в чувствителността и на евреи, и на християни, но само мюсюлманите отговориха със заплахи и актове на тероризъм.
За някои вярващи насилието е волята на абсолютната власт в името на Господ, която е форма на тоталитаризъм, наречен ислямизъм - политиката като религия, религията като политика. "Аллах Акбар", крещяха убийците на улицата пред редакцията на "Шарли ебдо".
Тези мисли нямат амбицията да са наръчник за укротяване на изумителния възход на ислямистките убийства по света. Яростта и заклеймяването не вършат работа, не помага и изолирането на милиони мюсюлмани, които не одобряват какво се прави в името на религията им. Много от тях незабавно заклеймиха нападението срещу "Шарли ебдо".
Отговорът винаги трябва да е внимателен, премислен и преценен според конкретната ситуация. Във Франция той трябва да включва и подновяване на дебата по въпроса как републиката може да попречи на все повече млади мюсюлмани да отдадат умовете си на смъртоносната идеология и как повече от тях да гледат на Мустафа Урад, редактор в "Шарли ебдо" от алжирски произход като на герой. В други страни отговорите трябва да са различни.
Но убийствата в Париж са така специфични и така безсрамни, че посланието им е съвсем ясно. Карикатуристите умряха заради идея. Убийците са войници във война срещу свободата на мисълта и словото, срещу толерантността, плурализма, срещу всичко в демократичното общество.
Затова всички трябва да се опитаме да бъдем Шарли не само днес, а всеки ден.
Автор: Джордж Пакър, The New Yorker. Превод: kafene.net
Коментари