Анализ на Назанин Арманян за Público
„Голяма тояга“ – така президентът Рузвелт наричаше зараждащата се империалистическа политика на САЩ по отношение на Латинска Америка. Той използваше тази фраза от африканската поговорка:“Говори меко и дръж голяма тояга, тогава пътят ти ще е дълъг“. Придобитият по целия свят от Вашингтон опит през последните десетилетия показва цялата погрешност на този съвет.
В същото време, когато експертите по Венецуела ни разказват за вътрешните причини за кризата, преживявана от тази страна, интересът, който проявяват към ситуацията световните държави (при това тях не ги притеснява хуманитарната ситуация в Судан, Йемен и Конго) показва, че има и други причини. Това, че Тръмп и неговите съюзници са обезпокоени от положението с основните свободи във Венецуела, поддържайки успоредно великолепни отношения със саудитското кралство на терора, показва, как те в действителност „се грижат“ за „демократичните ценности“.
САЩ и Европа смятат за врагове тези държави, които не приемат техните колонизаторски стремежи. Ако истината винаги става първа жертва във всички войни, то такава жертва е Венецуела.
„Основанията“ на САЩ
1. Природни ресурси. Венецуела притежава най-големите в света запаси от злато, а също така находища на диаманти, желязна, медна, боксити, колумбит, танталит, уранова руда, газ. Значителни са запасите от прясна вода, макар че главното богатство на страната е петролът. На Венецуела се падат 24% от запасите на страните от ОПЕК - 301 млрд. барела. В това отношение превъзхожда дори Саудитска Арабия, която притежава 21“. Генералът от Луфтвафе Адолф Галанд смятал, че главната причина за поражението на Германия във Втората световна война е бил недостигът на гориво за авиацията. Главната цел на Сталинградската битка е бил азербайджанският петрол (сега Азербайджан е партньор на Израел и НАТО). Антихитлеристката коалиция победила и поради това, че влизащите в нея страни притежавали петрол. Сега САЩ отчаяно се борят за този въглеводород. Добивът на петрол спадна до 115 хиляди барела на ден от източниците в Тексас, Оклахома и Дакота.
През 1960 г. Венецуела вече се опитвала да спаси промишлеността си от грабежа на „семейството на англо-американските сестри“ контролиращи пазара на петрол, и стана една от основателките на ОПЕК. Сега тя добива милион и 245 хиляди барела дневно (през 2000 г. – 3,4 млн.), от които 600 000 се изнасят за САЩ.
2. Присъствието на Китай и Русия. Бившият държавен секретар Рекс Тилърсън твърдеше през февруари 2018 г., че би подкрепил военен преврат във Венецуела и изразяваше своята загриженост от „извънредните икономически връзки на региона с Китай“. Китай е най-големият кредитор на Венецуела, а след него са САЩ и Великобритания. Китайските банки са отделили на латиноамериканската страна повече пари, отколкото Световната банка. Пекин, например, планира да инвестира 40 млрд. долара в строежа на железопътна линия, която ще съедини Атлантическия и Тихия океан (против този проект е Болсонаро). Китай също така подписа около 700 споразумения за сътрудничество на стойност 70 млрд. долара, сред които в областта на добива на петрол, минното дело, високите технологии (за спътниците Venesat-1); предостави на Венецуела кредити на сумата от 65 млрд. Долара срещу доставката на петрол. Китайската петролна компания „Синопек“ (Sinopec) има намерението да вложи 14 млрд. долара в разработването на най-голямото петролно находище в басейна на река Ориноко заедно с „Роснефт“, „Ени“(Италия) и „Репсол“(Испания)
Русия подписа с Венецуела също споразумения за военно-техническо, културно и икономическо сътрудничество. Влагайки в тази страна 17 млрд. долара, започвайки през 1999 г., Москва се договори с Каракас за предоставянето на кредит в размер на 6 млрд. долара. Едновременно с това Кремъл опрости 2 млрд. долара от венецуелските задължения в замяна на засилване на присъствието на „Роснефт“ на пазара на южноамериканската страна, макар съвместните тренировки на руските бомбардировачи „Белия лебед“ и самолети на венецуелските ВВС над Карибско море през декември 2018 г. да не отговаряха на интересите на трудещите се във Венецуела.
Държавен преврат срещу президента на Бразилия Дилма Рудех, затвор за Лула да Силва и идването на власт на десния радикал Болсонаро, не криещ своето враждебно отношение към левите сили, несъмнено са свързани с това, че Бразилия влиза в групата на динамично развиващите се страни, обединени под абревиатурата БРИКС.
Както Пекин, така и Москва осъзнаваха, че страната изпада в политическа криза, когато подписваха дългосрочни споразумения за стратегическо партньорство с Венецуела. „Роснефт“, на който се падат 8% от добива на петрол в тази страна, през 2017 г. подписа с Венецуела споразумение за добива на газ в Тринидадското поле за срок от 30 г.
3. Неуспехи в Близкия изток и завръщане в Америка. Независимо от разрушителните войни, предизвикани от САЩ и техните съюзници, които са довели до смъртта на около 100 млн. души в Близкия изток (още един богат на петрол регион), Вашингтон не успя да установи своя контрол в Ирак, Афганистан, Йемен, Либия, Судан и Сирия като се има предвид внушителното присъствие там на други световни и регионални играчи. Възстановяването на контрола върху Латинска Америка е главната цел на доктрината Монро: Америка за САЩ. Заради нея се е водила борба с левите и прогресивни сили, дошли на власт в Еквадор, Венецуела, Аржентина, Боливия, Никарагуа, Бразилия и Мексико. В ход се пускаха тайни операции, икономически санкции и заплахи за използване на военна сила.
Дори избирането за папа на представител на Латинска Америка (като се отчита това, че в Латинска Америка са 40% от католиците в света) следва да се разглежда през призмата на използването от страна на САЩ на религията в Близкия изток и в Източна Европа: по време на студената война те направиха папа полския кардинал и яростен антикомунист Карол Войтила, за да подкрепят Лех Валенса и неговия профсъюз „Солидарност“, а заедно с това и да подкопаят позициите на теологията на освобождението: убийството на десетки монахини и свещеници, плана Банзер – всичко това бяха съставни части на този план.
4. Зачертаване на проекта за икономическа интеграция МЕРКОСУР.
5. Разрушаване на петролните Кариби (Petrocaribe). Венецуелският проект, стартиран през 2005 г. предвиждаше всекидневната доставка на 100 000 барела петрол на страните от региона при преференциални цени. Особеността на петролната политика на Тръмп е в това, че освен желанието за слагане ръка върху природните богатства на други страни, тя също така цели доминиране на енергийния пазар.
6. Отслабване на Договора за търговия между народите АЛБА (ALBA), представляващ алтернатива на пробутвания от САЩ договор за свободна търговия ALCA.
7. Недопускане на по-нататъшни удари върху петродолара. Венецуела вече продава своя петрол за юани, рубли, евро и индийски рупии. Дедоларизацията на световната търговия ще отслаби финансовата хегемония на САЩ.
8. На Тръмп му трябва „негова“ война. Всички президенти на САЩ трябва да разпалят поне една война. Тръмп вече е разбрал, че нахлуването във Венецуела носи по-малък риск от нападение срещу Северна Корея, Иран или Сирия. Сега Тръмп за първи път не е сам: подкрепят го Демократическата партия, Европа и значителна част от южноамериканските режими. На Тръмп не се удаде да влезе в историята с помощта на строителството на стена на границата с Мексико. Може пък да го получи чрез Венецуела?
9. Натиск на произраелското лоби в Латинска Америка с цел изтласкване на Иран. ЦРУ е предупреждавало за „проникване на Иран в Латинска Америка“, все едно тази държава незаконно се е вмъкнала в негово владение. Странната връзка между теократичния Иран и република Венецуела се основава на прагматизъм, поне от страна на Техеран. Когато Обама сключи ядрената сделка с Иран, тази връзка се намаля в полза на Европа, Китай и Русия (а Каракас укрепи отношенията си с Турция и Ердоган). Доколкото през 2018 г. на Иран отново му бяха наложени санкции, определи кръгове в Ислямската република отново устремиха взор към Венецуела и дори се обявиха за изпращане на бойни кораби към бреговете на „братската страна“ (наистина това малко помогна на народа на Венецуела). ЦРУ и Конфедерацията на израилтянските асоциации на Венецуела обвиняват Николас Мадуро в доставката на уран на Иран, предоставянето на територията на страната за разполагане на членове на „терористичната организация „Хизбула“ и корпуса „Ал Кудс““, които подготвят въстанически групировки на континента. По такъв начин президентът на Венецуела може да бъде обвинен и във връзки с „международния тероризъм“ и по тази линия да бъде изпратен в затвора в Гуантанамо, за което мечтае Болтън.
Предприеманите от САЩ мерки
Подготовка на лидерите на „опозицията“. Според „УикиЛийкс“ такива американски организации като „Националния фонд за демокрация“, Агенцията на САЩ за международно развитие (която контролира Афганистан), ЦРУ и Институтът Алберт Айнщайн са взела на въоръжение опита на антикомунистическата югославска организация „Отпор“, създадена през 2003 г. за дестабилизиране на правителството на Слободан Милошевич, с цел да се подготви смяната на режима в Каракас. С тази цел те установили контакти със самообявилия се за президент на Венецуела Хуан Гуайдо. Белият дом назначил Елиът Ейбрамс, един от покровителите на „ескадроните на смъртта“ в Централна Америка, да отговаря за „прехода към демокрация“ във Венецуела.
Влошаване на венецуелската икономика чрез снижаване цените на петрола. Това вече засегна нефтопреработвателната промишленост на страната, която, освен всичко друга, страда от „холандска болест“. Схемата „петрол срещу кредити“ доведе до съкращаване на валутните постъпления във Венецуела. Частично през последните години кредитите бяха насочвани за това властите да извадят от състоянието на бедност милиони хора. Китай финансира част от социалните програми на Венецуела по строителството на социални жилища, болници, училища и т.н. Към споразумението между Тръмп и саудитския престолонаследник, целящо намаляване цените на петрола, се присъедини и Русия, която увеличи добива, независимо от силните възражения от страна на Иран, Ирак и Венецуела. Иран стана поредната жертва на тази политика, макар че, колкото и това да е странно, ако върху купуването на венецуелски петрол бъде наложено ембарго, за Тръмп няма да има друг изход, освен да свали санкциите срещу иранския петрол, в които участват осем страни, включително и Русия. Друг получател на изгоди от повишаване търсенето на „черно злато“ ще бъде Русия, която за първи път от 2015 г. успя да увеличи добива до 10,74 млн. барела дневно, заемайки по такъв начин първо място в света по обем на производството.
Спиране на кредитните линии. С помощта на това доходите от продажбата на петрол (около 11 млрд. долара) постъпват не във венецуелското правителство, а в дясната опозиция. Това ще доведе до засилване на глада и нищетата. И когато пристигнат „спасителите“ от САЩ, медиите ще престанат да тръбят за бедите на народа.
Подготовка за опосредствано военно нахлуване. Разбирайки, че ООН няма да даде разрешение за военна намеса във Венецуела, Тръмп поръча на Колумбия, Бразилия и Перу да подготвят своите войски. През ноември 2017 г. тези страни заедно със САЩ и още 22 държави, влизащи в качеството на наблюдатели, проведоха военните учения „АмазонЛог 17“(AmazonLog 17) на територията на Бразилия. Целта на ученията беше отработване на действия във Венецуела. През май 2001 г. САЩ осъществиха операция „Балбоа“, поставяйки пред Испания задачата да организира военни учения с отработване нахлуване във Венецуела от територията на Колумбия и Панама. И ето какво се случва: дълбоката държава пренебрегва Тръмп и неговите намерения да отстрани САЩ от функциите им на „световен полицай“.
Може ли да се получи така, че европейските партньори на САЩ да предпочетат Тръмп да превключи на Венецуела и да забрави за Иран (само че Израел и Саудитска Арабия задължително ще му го напомнят).
Провал на плана Тръмп-Болтън
Алчността води до замъгляване на разсъдъка. Те са озадачени за начина, по който: ще свалят Мадуро; провъзгласят Гуайдо за временен президент; ще сложат ръка на природните богатства на Венецуела. Но има и още една точка: по какъв начин ще потиснат съпротивата на милиони венецуелци?
Те не помислиха за това и при нахлуването в Ирак. Тогава на агресорите не се удаде да поставят ръка върху всичко, което искаха. От една страна на тях им се налага да съжителстват с Иран, а от друга – да наблюдават това как китайски и руски компании печелят търгове за разработването на иракския петрол. Китайците купуват почти половината от добивания в Ирак петрол - половин милиона барела на ден. Във Венецуела нестабилността също може да се проточи с години.
Войната отдавна е престанала да бъде „последното средство за разрешаване на конфликтите между държавите“ и се превърна в „доходоносен бизнес“. Сега трябва да се очакват различен вид инсценировки, насочени към това да оправдаят в очите на обществеността агресивната намеса на САЩ.
Ние още можем да положим усилия, за да бъде допусната нова война, този път с венецуелския народ.
Превод: БГНЕС
Коментари