Цели три имена от малка България попаднаха във въртележката за най-важните постове в ЕС. Каква е причината? И защо Борисов спря и Кристалина Георгиева, и Мария Габриел? Коментар на Даниел Смилов за "Дойче Веле България"
Драмата с разпределението на висшите постовете в ЕС е на път да приключи - и то по-бързо, отколкото мнозина очакваха. Ако, разбира се, на някои от номинациите не им мине котка път в Европейския парламент. А в него през този мандат има доста черни котки.
При договарянето стана ясно, че трима българи са имали съвсем сериозни шансове да получат един от въпросните висши постове. Още преди изборите Кристалина Георгиева беше разглеждана като вероятен кандидат за шеф на ЕК. Този вариант се оказа реалистичен и след тях. А съвсем възможно беше тя да стане “външен министър” - Върховен представител на ЕС по външните работи и сигурността. След като Борисов на практика е наложил вето върху тази опция, е било предложено Мария Габриел да “поеме” външната политика на Съюза. Борисов обаче спира и неочакваното въздигане на Неделчева, както той нарича Мария Габриел. А в последния епизод на българската евродрама Сергей Станишев за кратко стана официалната номинация на Европейския съвет за шеф на Европарламента, но бързо след това трябваше да се откаже поради липса на подкрепа в групата на социалистите и демократите. Та как изглежда образът на България в европейското огледало?
Защо толкова българи?
Всички вече отбелязаха, че “завъртането” на толкова български имена е успех за страната ни. Успех, който показва, че отчасти негативният образ, свързан с корупция и проблеми в правосъдието, ако не е преодолян, то поне е туширан от позитиви. Какви са те? Най-вече конструктивната позиция на Борисов в рамките на ЕС. Тази конструктивна позиция стана много видима по време на българското европредседателство и доведе до развитие по отношение на интеграцията на Западните Балкани. Но най-важното е, че във вътрешно-съюзната политика Борисов не се позиционира до калпазаните от Вишеградската група. Това е ключовият фактор, който обяснява защо България получи толкова много и щедри номинации - тя остана една от малкото източноевропейски страни, които не се разглеждат като остър проблем. Другият фактор е самостоятелната политическа тежест на Кристалина Георгиева, чийто авторитет в Европа е безспорен.
Защо Борисов спря Кристалина Георгиева?
Както стана ясно, съвсем реалистично беше Георгиева да получи поста “външен министър”. По-малки са били шансовете ѝ да стане председател на Еврокомисията. И тук, доста изненадващо, чухме версията, че Борисов предпочита “истински комисар” с бюджет, а не поста “външен министър”. Ако приемем, че Георгиева би се съгласила да е Върховен представител, тогава излиза, че сами сме се отказали от тази възможност. Подобна политическа скромност изглежда странна и доста нетипична за Борисов.
Първо, не е вярно, че Върховният представител разполага с по-малко ресурси или влияние от останалите комисари. Всъщност е точно обратното. Нещо повече: с Кристалина Георгиева този ресор би придобил допълнителна тежест и ресурс. Второ, вярно е, че Върховният представител не определя външната политика на ЕС, а е по-скоро координатор на външните политики на държавите-членки. Но и това е много важна, престижна и отговорна задача, която би вкарала самата България в много по-висока политическа орбита.
Обясненията за отказа на Борисов може да се търсят сред следните три. От една страна той може би смята, че български представител не е в състояние да изпълнява смислено тази роля, особено в тежък момент за ЕС като сегашния. Дори административният капацитет на Георгиева не би бил достатъчен, за да гарантира успешно изпълнение на функциите в политически раздробена и конфронтационна среда.
От друга страна Борисов сигурно се е боял, че получаването на толкова висок пост моментално ще насочи прожекторите към България. А това, което ще се види, не е изцяло за показване. Освен за финансовата стабилност и магистралите, мнозина сигурно щяха да научат и детайли за медиите, популистите в управлението, корупцията, проблемите в съдебната система и т.н.
И не на последно място: Кристалина Георгиева би се превърнала в конкурентен център на власт спрямо Борисов - нещо, от което той едва ли има нужда.
Защо не Мария Габриел?
В един момент на преговорите на преден план излезе и кандидатурата на Габриел, която има предимството да е жена от Източна Европа, макар и без опита и авторитета на Георгиева. Тук решението на Борисов е ключово. А отказът му от този пост е съчетание от два допълнителни фактора. Първо, шансът за успешен мандат на Габриел е по-нисък от този на Георгиева. Второ, вероятността за негативно насочване на европейското обществено мнение към управлението на Борисов е с нея по-висока: номинирането за Върховен представител на кандидат, който няма сериозна политическа кариера, би породило вдигнати вежди, подигравки и критики (Карл Билд беше един от първите, които влязоха в този модус). Но пък ако човек вярва в качествата на избраниците си, такъв тип аргументи не би трябвало да са решаващи за него.
Защо Сергей Станишев?
Когато стана ясно, че сред номинациите за останалите четири висши постове няма източноевропейци, лидерът на ПЕС получи шанс да стане преседател на ЕП. Станишев има собствена политическа тежест в Брюксел и Страсбург, а и отговаря институционално на изискванията. Неговото избиране би намалило и остротата на скандала, породил се заради отхвърления принцип на “водещите кандидати”. Тъй като Тимерманс, кандидатът на социалистите, беше с най-големи шансове за председател на ЕК, най-ощетени от несъобразяването с този принцип бяха именно социалистите. Като компенсация те щяха да получат председателското място за лидера на ПЕС.
Защо не Станишев?
Липсата на подкрепа в собствената му група се оказа решаваща. Което не е изненадващо след опитите на Корнелия Нинова да подрие неговия авторитет в Европа. Разбира се, тук роля са изиграли и калкулациите на други държави, но “приятелският” огън от собствената му партия безспорно е бил от значение.
Неговото евентуално назначение щеше да е полезно за БСП. Защото така партията щеше да получи шанс да се върне от национал-популистките си забежки на територията на европейската левица. Уви, този шанс просъществува само около час.
Като теглим чертата
България се уплаши. И се оказа неподготвена за възможностите, с които малко неочаквано се сдоби. Точно това послание излъчи Борисов - че към този момент не сме готови за голямата европейска политика и ни е страх от вниманието, с което тя е свързана. Това е може би реалистична оценка, но все пак не е особено ласкателна. Белгия, Холандия, Дания и Полша са държави, за които никой не се чуди дали кандидатите им ще се справят. Ние много говорим срещу “двете скорости” и “двойните стандарти” в ЕС, но когато се появи възможност, сами се вкарваме в ниската скорост и в по-затлачените води.
Тази липса на самочувствие не е случайна - тя идва от това, че всички (и най-вече премиерът) знаят проблемите ни. Но вместо да ги решаваме енергично, предпочитаме да се борим срещу европейския мониторинг върху същите тези проблеми.
Опозицията от БСП пък направо получи слаба оценка за собствената си политика. Ако социалистите не се бяха самоизолирали в ЕС, а бяха изградили мостове към сестрински партии, сега с голяма вероятност техен човек щеше да е председател на ЕП. Но те сами го торпилираха, за което сигурно ще получат усмивка от Москва (доколкото ботоксът позволява). Където либерализмът е отживелица, усмивката на властта е нещо много ценно. (Защото по отношение на другите ценности обикновено има дефицит.)
Като теглим чертата, нищо драматично не се е случило. Просто още една пропусната възможност…
Коментари