Някъде в България съществува тайно училище, в което на 15 септември закоравял ветеран (белег от бормашина на палеца, засъхнало петно от блажна боя над веждата, къси гащи, атрактивно смъкнати до средата на задника) се изправя пред група младежи и казва: „Тук ще направим мъже от вас! Мъже, които вършат еднодневна работа за месец! Които могат да измъкнат двойно повече пари от реално изработените! И които обещават по-убедително и от самия министър-председател!" Така си представям, че се култивира биологичният вид "български майстор".
Наложи ми се това лято да си общувам с един от тях. Кухнята ми, 2 на 3 метра стаичка, се нуждаеше от освежаване. Нищо особено - махане на стари тапети, шпакловане, боядисване. Работа за три дни, без да броим изсъхването.
Ама разбира се, ще го направим, ще стане супер, каза майстор Н. И така се започна с:
Етап 1: Комуникацията
Модерен човек е майстор Н., иска да си общуваме по Viber. Няма лошо. Само дето общуването ни се изразява в любезни (все още) опити от моя страна да се уточним най-сетне, на които ми се отговаря с една дума: „Здрастиии“. Две седмици по-късно се приближаваме към заветната уговорка, когато майстор Н. изтърсва: „Ама не може ли да стане следващия месец?“. Не, не може. Пускам намек, че явно ще си търся друг човек. Майстор Н. е разочарован, но веднага кляка. Чувствам се победител. Колко наивно. Преминаваме към:
Етап 2: Стартът
Идва майстор Н. в първия ден на ремонта. Закъснява, естествено, но едва ли някой е очаквал друго. Поработва умерено. Оставя след себе си обнадеждена атмосфера.
Във втория ден майстор Н. отново е тук… за периода от един час, въпреки че е обещал, че ще работи цял ден. Изведнъж се оказва, че материалът, който самият той е донесъл, нещо не е ок. Няма смисъл да работи с него, ще тръгва (Да се чете: Поел съм хиляда ангажимента, защото лятото ми е силният сезон и сега трябва да ида на другия ремонт, че да изимитирам и там дейност). Остава колкото да рече и отсече, че трябва да купим латекс от едно определено място, иначе няма изобщо да работи (Да се чете: Разбрал съм се с авера да му пращам клиенти, а той да ми дава по някой лев).
В третия ден майстор Н. идва. Работи. Както става ясно - защото си поисква половината сума в края на деня. А цялата сума незнайно как е набъбнала спрямо първоначалната оферта. Заради „допълнителни услуги“. Притисната съм от ангажименти и вече няма как да търся друг, ще карам с този. Уговаряме се високо, точно и ясно за след няколко дни, когато шпакловката ще е изсъхнала и ще се боядисва. Стигаме до:
Етап 3: Кризата
След няколко дни. „Майстор Н., звъня ти само да ти напомня за днес, излязла съм от работа, ангажирала съм и близки да помогнат за някои неща, готово е всичко.“ Майстор Н. прави пауза по телефона. „Дааа… ами аз заминах за провинцията по проекти… няма да се върна известно време.“ Нервите ми не издържат. Започвам да крещя по телефона. Крещя 10 минути. За коректност, отговорност и други отживелици.
И постигам невероятното. След половин час майстор Н. ми пише съобщение във Viber (от няколко думи!), с което се извинява и казва, че ще се прибере по-рано, за да довърши кухнята ми. Продължаваме към:
Етап 4: Дългият финал. Много, много дългият финал.
Колко време според вас е нужно, за да се боядиса една малка стая? Четири, пет часа? Е, на майстор Н. му отне 12. Дванадесет. Едно до две. Две по шест. Може би се чудите какво е правил толкова време. Освен да подмята уместни реплики като: „Ее, кой ви каза да взимате толкова много латекс?“ (Той.) „То в неделя не е хубаво да се работи.“ (Ами нямаше да работиш в неделя, ако си беше спазил уговорката). „Ама ти защо не си усмихната днес?“ (О, усмихната съм. Наум. Докато си представям как те халосвам със стълбата).
Някъде след десетия час започва да ти се струва, че безремонтият живот никога няма да се върне, но това все пак се случва. След последен критичен момент с неработещ контакт, майстор Н. приключва и си тръгва с призив да го викна и за следващия ремонт. Дано не си сдържа дъха в очакване.
Латексът не е в точния цвят. Ще трябва да пребоядисвам. Но този път със сигурност сама.
***
Майстор Н. е сравнително млад човек, което не му пречеше да се държи като своето социалистическо алтер его „баш майсторът“. Така беше научен, така беше свикнал.
Сигурно много от вас са имали далеч по-тежки случаи с ремонти и изпълнителите им. Може би сте се примирявали, колкото да се свърши работата и да не ви се струпат още проблеми на главата. Така сме приучили едно цяло съсловие да смята, че може необезпокоявано да ни яде времето, парите и нервите. Знаете ли, понякога допълните проблеми си заслужават, ако накараш някого да се държи малко по-адекватно. А ако толерираш тарикатлъкът на ниско ниво, нямаш право после да се оплакваш, че вилнее и на високо.
Поздрав за всички, които са правили ремонт през това лято. Пожелавам ви да мине поне година, преди латексът ви да се напука.
Автор: Деница Райкова
Коментари