Нова вълна енергийна ирония

Коментар на Калоян Стайков от Института за пазарна икономика

Регулаторните органи в България изглежда са обречени да си останат зависими. Това е краткото заключение от поведението на редица политици през последните месеци, а тази седмица към тях се присъедини и омбудсманът. Последното предложение е гражданите да имат възможност да обжалват в съда решенията на Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) за пределните цени за доставка на топло- и електрическа енергия, природен газ и вода. Идеята е повече от абсурдна по най-малко две причини – неразбиране на ролята на регулатора в тези сектори, не само в България, но и по принцип, и проспиване на работата му, конкретно в България, до 2014 г.

Защо има регулатор?

Противно на широкоразпространените схващания, че работата на регулатора е да осигурява гарантирана печалба на частни компании, неговата роля всъщност е доста прозаична и произтича от вече остарялото разбиране, че енергийните и ВиК услуги представляват естествен монопол[1]. При наличие на монопол е необходима адекватна регулация, която да не позволява той да злоупотребява с пазарната си сила. Това води до т.нар. регулаторна сделка, в която държавата гарантира определена възвръщаемост (с всички условности на това понятие) на компанията монополист, а от своя страна последната се ангажира да предоставя стоки и услуги при определени условия, например универсалност, непрекъснатост, качество и т.н. Казано накратко – регулаторът съществува, за да защитава клиентите, като им гарантира качествена услуга на приемлива цена.

Години по-късно вижданията за работата на тези сектори се променят и се установява, че производството и търговията на енергия и ВиК услугите всъщност не са естествени монополи и при тях може да бъде въведена конкуренция. Такава обаче не е възможна при преноса и разпределението, които се запазват като естествен монопол и продължават да бъдат регулирани. Моделът на вертикално интегрирани монополни компании, включващи производство, пренос, разпределение и доставки, постепенно се променя, а ролята на регулатора, естествено, се свива.

Този процес протича значително по-бавно в България в сравнение с други страни членки на Европейския съюз, тъй като все още се водят битки за освобождаването на пазара на едро (търговия с електроенергия от производители) и пазара на дребно (доставка на електроенергия до потребители), които са далеч от спечелени. В резултат на това наследство домакинствата все още получават топло- и електрическа енергия и ВиК услуги на регулирани цени, които се определят от КЕВР и, както вече отбелязахме, ролята им е да осигурят на потребителите услуги с определено качество на приемлива цена.

Каква щеше да е ситуацията, ако нямаше енергиен регулатор?

Ако енергетиката беше изцяло либерализиран сектор, то нямаше да има необходимост от регулатор, регулирани цени, а оттам и от това гражданите да могат да обжалват тези цени. Вместо сегашната ситуация, в която всяко домакинство, в зависимост от географското си разположение, автоматично е вързано за услугите на доставчик на топло- и електрическа енергия и ВиК услуги, всеки щеше да има избор коя компания да извършва съответните услуги и да сключи договор с нея. В тази хипотетична ситуация цената на услугите щеше да зависи не от регулатор, а от търсенето (броя на клиентите, техния профил, метеорологичните условия, платежоспособността и т.н.) и предлагането (конкуренцията при производството, преноса, разпределението и търговията). С други думи ситуация, която е близка до тази на пазара на телевизионни, интернет и мобилни услуги.Всеки потребител си избира услуга и търговец, който да му я доставя; приема общите условия на компанията за качеството на услугата, включително планирани и непланирани прекъсвания; задължава се да плаща определена цена, методиката за изчислението на която не може да се атакува в съда и така нататък. Или пък избира да не плаща на никого и да не гледа телевизия.

Обикновено тук се намесват привидните защитници на потребителите с аргумента, че достъпът до и снабдяването с топло- и електрическа енергия и ВиК услуги всъщност не са услуги, а вид право и не могат да бъдат оставени на свободна конкуренция – трябва да бъдат регулирани! С други думи, за да предпази потребителите от злите сили на пазара, държавата въвежда регулации при пазарните взаимоотношения, което ни връща към историческата роля на регулатора в тези сектори. Изглежда иронично, нали - държавата чрез КЕВР регулира пазара, за да защити потребителите, но омбудсманът смята, че гражданите се „лишават от право на защита, когато са нарушени или застрашени техни права и законни интереси, както повелява чл. 56 от Конституцията”.

Впрочем, миналата година Върховната административна прокуратура протестира пред Върховния административен съд срещу решението на КЕВР за цената на ВиК услугите, с което регулаторът е обвинен в неизпълнение на законовото си задължение и, обърнете внимание, в създаване на условия за изпълнение на договора за концесия между Столична община и „Софийска вода“ АД (!). Както писахме тогава, това е повече от абсурдно, защото обикновено действията на регулатора са в обратна посока – подценяване на регулираните цени в резултат на ниската покупателна способност на потребителите. В резултат на това, например, Националната електрическа компания натрупва около 2 млрд. лв. неразплатени задължения, според резюме на доклад на Световната банка.

Накратко може да се каже, че гражданите продължават да получават регулирани услуги на цени, които не просто са по-ниски от пазарните, но и не покриват разходите за производство, пренос, разпределени и доставка. Въпреки това омбудсманът смята, че те не са обект на достатъчна защита. Това може да е пряк отговор на променената и подобрена работа на регулатора, която, естествено, трябва да доведе до леко повишаване на цените за граждани. Разбира се, този процес се извършва плавно, тъй като цената на комуналните услуги има определена социална поносимост. И тъй като дотук имаме две иронични обстоятелства, дали пък няма да се стигне и до трето и при първата жалба в съда срещу решение на регулатора да се окаже, че цената за граждани трябва да се увеличава значително по-бързо от предвиденото?