Никой няма да оправи България вместо нас

България е невидима и това е основният ѝ проблем. Какви ли не древности и кирилици мобилизираме, само и само да си придадем реалност, но нещо все не става! Сега обаче това може да се промени, пише Ивайло Дичев за "Дойче Веле България".

Сред най-мъчителните ми преживявания в училище бяха часовете, посветени на Априлското въстание. В тях ни караха да се гордеем с това колко хора били изклани от османците и как това разчувствало Великите сили. Не са ли се били геройски нашите, какво все тия страдания - възмущаваше се детинският ми патриотизъм, за нас ли сме го правили или за някаква публика? Вярно, че след събитията нашите емисари са ходили по Европа да обясняват колко сме кротки и как са ни клали безпричинно, за да издействат подкрепа на зараждащата се българска държава - такава е била политиката. Но и до днес из подбалканските исторически възстановки ще чуете поставен дикторски глас, който обяснява, че целта на въстанието да привлече вниманието на света е било постигнато. Т.е. горди сме, че сме били забелязани.

Сега всички ще вперят поглед в нас

Досещате се, че ще говоря за председателството - един вид Шипченска епопея на българската свяст. Всички ще вперят поглед в нас, покачени на "този връх висок е" и значи трябва спешно да докажем, че съществуваме. Да оправим плочките, да насадим посред декември теменужки.

За жалост няма национален разказ, няма сериозна стратегия за измислянето му. Представяме се основно в Балкантуристския жанр на туристическа дестинация. Културната програма е на принципа по малко от всичко. За малките ракии не знам какво решиха - 50 или 20 грама. Много зрители забелязаха, че рекламният клип е подвеждащ, защото дивата природа днес е враг на местните общности, а безлюдни плажове има само през зимата. Сюжетът накратко гласи: елате тук, ще забиете хубаво маце. Значи туристът-младеж среща прекрасна девойка, с която се разхождат из (почти несъществуващата вече) дива природа, хвалят (отдавна изчезналото) българско гостоприемство и преминават през списък (вероятно заложени по проект) клишета на българската идентичност: от кирилицата и обратните знаци с глава за "да" и "не", до последното, дошло от Силвестър Сталоун, за бързия ни интернет.

Не искам да влизам в жанра "анализ на рекламни продукти", любим на българския потребител - ако рекламата работи, значи е добра, а това ще покаже кривата на "продажбите". Въпросът е в това как искаме да ни признаят чужденците: като модерни хора или като нестинари, кукери, коняри; на една серия от снимки даже имаше лешояди, които развеселиха Фейсбук. Съществуваме значи не защото правим нещо, а защото имаме различни етнографски и природни особености. Начело на туземците - мъдра и стабилна власт, верен съюзник на ЕНП.

Ще си позволя един критичен пример. Балканската тема уж беше изведена като приоритет на нашето председателство, а не я виждам никъде в рекламната стратегия - не виждам албанци и сърби, турски гювеч и румънска мамалига, артисти от Белград и Скопие. Искаме да интегрираме региона в ЕС, а се боим да го представим през неговото културно единство. Е, сещате се защо.

Но сцената на председателството няма да послужи само за реклама на властта. С началото му вече се активизираха протестните действия на гражданите: демонстрации за опазването на Пирин, протести в БАН и СУ, където едните окачиха черни знамена, другите заплашиха, че ще опаковат по христо-явашевски сградата на Ректората в черно. Офшорната фирма на концесионера още не се е разкрила, но част от исканите милиони на академичните институции бяха получени. Готвят се и протести за подкрепа на Истанбулската конвенция, вот на недоверие от опозицията, про- и анти-фашистки маршове около ген. Луков, "пушене" на полицаи, пресконференция на притиснати от властта издатели… Всеки провал на властта - като например серията от убийства - тези дни ще отеква много по-силно.

Както каза политологът Първан Симеонов, гражданите у нас имат повече доверие на Европа, отколкото на собствената си държава. Те очевидно вярват, че ако види мъките ни тук, Европа ще се разчувства и - както навремето Дядо Иван - ще скокне да ни помогне. Но когато видят, че Юнкер се прегръща с Борисов сякаш всичко е наред, изпадат в черна депресия и се затварят в интернетстките си ехо-стаи. Разбира се, че Съюзът насочва процесите в България, без него работата щеше да е съвсем зле; но да очакваме той да накаже лошите е митология. Даже еврофондовете на Унгария няма как да спре, камо ли да разследва мошеническите нашенски медии.

Основният ни проблем

И все пак: сцената на председателството ще изиграе важна роля за разбуждането на българското гражданско общество. Защото основният ни проблем е, че сме невидими. Какви ли не гордости, древности и кирилици мобилизираме, само и само да си придадем реалност, но нещо все не става!

Спомнете си комунизма. Защо в България почти нямаше дисиденти, а в Полша членовете на "Солидарност" удариха десетте милиона? Защото Полша още от 19-ти век е в центъра на европейското внимание, борбите ѝ са известни на всички, интелигенцията ѝ говори и пише в световните медии, самият папа, поляк по произход, отиде там и целуна бетонната писта на летище "Варшава". В първия момент, в който погледите на "големите" се обърнаха към България, гражданите започнаха да се събуждат. Спомнете си как закуската на Митеран активизира Клуба за гласност и преустройство. Или пък как Световният екологичен форум в София роди акциите на Екогласност. Така ще е и сега: напливът на камери и микрофони ще активизира процесите в обществото. Не, не става дума за пряка намеса на някакви велики сили в нашите дела, а за глобалния поглед, който дава кураж на гражданите - внушава усещането, че някой ги вижда, че някой помни усилията им. Но да си оправим държавата остава наша работа.