Покрай вота за "погрома на здравеопазването в България" управляващи и опозиция спорят кой е виновен и кой може да направи промяна. Отговорът обаче отдавна е известен, пише Ясен Бояджиев за "Дойче Веле България".
Темата на третия вот на недоверие към днешното правителство болезнено засяга всички ни. Същевременно едва ли в държавата има друг въпрос, по който да цари такова единодушие, както по констатацията, че в българското здравеопазване е настъпил „погром“. И въпреки това никой не се вълнува от този вот – мнозина даже вероятно въобще не са разбрали, че в петък в парламента са водени дебати по него. Нито пък знаят и се интересуват, че утре предстои той да бъде гласуван.
Винаги един и същи ефект
Това е така не само и не толкова, защото резултатът от гласуването е предизвестен и е ясно, че правителството ще оцелее. Основната причина е, че, всъщност, този дебат е слушан безброй пъти, до втръсване. И ефектът от него винаги е един и същ – нулев.
Вече никой не помни откога се говори за: (в масовия случай) ниските заплати и мизерните условия; изчезващите лекари и медицински сестри; никнещите като гъби нови болници; фалиращите общински и областни болници; постоянните дългове, дефицити и лимити; недофинансираните (и свръхфинансираните) клинични пътеки и тяхното реално остойностяване; ниската (в сравнение с други места) здравна осигуровка и стотиците хиляди, които въпреки това не я плащат; всевъзможните доплащания; фиктивните хоспитализации; далаверите с лекарствата и медицинските изделия; монопола на здравната каса; търговският статут на лечебните заведения; липсващата профилактика; никога неслучващото се електронно здравеопазване, което е нещо като светлото комунистическо бъдеще...
Вече никой не помни колко пъти някой се е заканвал и е обещавал да реши тези и още много други проблеми на здравеопазването. И резултатът е винаги един и същ – нулев.
И едните, и другите
Сега, всъщност, спорът в парламента не е дали в здравеопазването има „погром“ или не – и управляващи, и опозиция, макар и с известни нюанси, са съгласни, че така повече не може да продължава. Спорът им е по два други въпроса. Първият, естествено, е кой е виновен.
По този въпрос днешната опозиция се прави на непорочна, но истината е, че с нейното активно участие през миналото десетилетие току що започналата здравна реформа беше спряна и включена на заден ход. Тъй че кашата в здравеопазването бе забъркана още по времето, когато днешните управляващи дори не съществуваха като политически субект, и опозицията има съществена заслуга за това. Управляващите пък - с хаотичните си и непоследователни действия и бездействия - успешно „доразвиха“ полученото наследство, така че системата затъна още повече, а проблемите, вместо да се решават, се задълбочиха.
Така че и въпросът кой е виновен няма как да развълнува публиката, защото мнозинството от нея отдавна много добре знае отговора: и едните, и другите.
Нито едните, нито другите
Вторият спорен въпрос между тях е кой е способен да извърши промяната, която очевидно изисква смели, последователни и решителни действия. Включително и цялостно преосмисляне на модела.
По този въпрос опозицията старателно се опитва да се представя като алтернатива на управляващите. Всички помнят обаче, че когато тя беше на власт, не показа с нищо, че знае какво трябва да се направи, оплете се и затъна още повече в проблемите. А когато беше в опозиция, системно се противопоставяше на всяка промяна. Сегашните ѝ предложения пък не са нищо повече от набързо скалъпена компилация от многократно предъвквани пожелания без никаква идея за цялостна реформа - освен безсмисления соцносталгичен лозунг за “връщане на държавата в здравеопазването“.
Управляващите пък толкова пъти биха тъпана, че започват да реформират здравеопазването, че вече никой не ги взема на сериозно. Дори най-разумните им идеи неизменно затъваха в популисткото блато на страха от по-смели реформи и накрая си отиваха заедно с поредния от неизброимите министри. Сега поредният министър се е заел с поредната реформа. В началото на годината той се закани, че до няколко месеца ще предложи изцяло нов модел и съответните законодателни предложения, които да бъдат приети на есен и да заработят от 1 януари. Осем месеца по-късно бяха представени идеи, които втрещяват със своята баналност, недомисленост и най-вече с липсата на каквито и да било конкретни разчети и сметки, че човек се пита какво са правили министърът и неговите експерти толкова време. Най-смелото в тези идеи е полупризнанието, че парите от осигуровки са малко и всички трябва да плащат повече. Но без никакви гаранции, че тези пари, както досега, няма да изтекат неизвестно къде без никакъв ефект. Иначе досегашните доплащания ще бъдат узаконени, но затова пък ще се отвори възможност за нови, без никаква гаранция за по-добро качество. Държавата, освен това, явно има силно желание да се отърве от някои разходи и задачи, като ги прехвърли на частните застрахователи. Които обаче трябва да са луди, за да се хванат на това хоро. Защото никой не знае кое колко струва и защото цените ще ги определят други.
Сега тепърва ще се дебатира наново и отначало, а евентуалното въвеждане на евентуалния нов модел се отлага с година. Смея да прогнозирам, че дотогава министърът вече няма да е министър, а времето ще премине в тъпчене на място, въртене в кръг, запушване на дупки и шиене на кръпки върху кръпки. Тъй че и въпросът кой е способен да извърши промяната също не може да развълнува публиката, понеже тя отдавна знае отговора: нито едните, нито другите.
Без значение кой е на власт
Сега може да се чуе, че за реформите е нужен надпартиен консенсус. Консенсус обаче се наблюдава само в общата липса на смисъл и в безсилието за реформи. Като това заключение е валидно далеч не само за здравеопазването.
Освен това често може да се чуе, че от днешното състояние страдали и били недоволни всички. Което не е вярно – някои печелят много добре от него и имат интерес от неговото съхраняване. Понякога безсилието, некадърността и глупостта са престорени и съвсем не са безкористни. Независимо от това кой е на власт и кой – в опозиция.
Коментари