Ако си легнеш гладен, а богаташът преяде с две кокошки, според статистиците, на всеки от вас се пада средно по кокошка за вечеря – казва Марк Твен. Смешно? Ако си от гладните – не чак толкова.
Ние, финансовите журналисти, неизбежно сме почитатели на статистиката. Икономиката, уви, не е физика или математика – пазарите се влияят от слухове и непредвидим обрат на настроенията. Затова посрещаме с облекчение всеки обективен цифров показател, който да ни даде някаква основа, на която да стъпим, изграждайки прогнозите си.
Но именно тук Марк Твен би повдигнал вежди – обективен?
Едва ли има някой, който да мрази месечните данни за безработицата повече от самите безработни.
Да си просто едно от 409 хиляди „лица” не е приятна мисъл.
Още по-дразнещо е, когато четем в пресата, че икономиката плува задоволително добре сред бурята на поредната криза, а самите ние едва успяваме да свържем двата края.
Да, финансовите журналисти не са романисти, и рядко ни вълнува съдбата на „лицата”, включени в поредния статистически доклад. Не би навредило обаче понякога да си спомним, че под анонимните цифри се крият отчаяние, надежди и съдби. И интересни човешки истории. Изненадващо, някои от тях са дори с щастлив край. По молба на хората, за които разказваме, имената са сменени.
Алексей е наясно, че настъпи ли есента, започват проблемите му. Той има работа – поне за лятото. Миналата зима, която ще запомним с небивалите студове и снеговалежи, бе голямата му грешка – той постъпи в строителна фирма, подизпълнител на софийска община. Щяха да поправят пешеходната алея между университета и Орлов мост. Да, вярно, рисково си е – плаща се на заработка, а ако температурите значително паднат, няма да изкарат нищо. От компанията обаче подчертаха, че имат да гонят крайни срокове. Пък и колко да паднат температурите – да изгубиш ден или два, дори седмица, не е фатално, а все пак, не сме в Аляска.
Сметките на Алексей, уви, се оказаха жестоко опровергани от природата. Цяла зима прекара, слушайки с надежда прогнозите за времето – за първия признак, че земята ще се разтопи, а джобът му ще се понапълни. При първите пролетни лъчи, шефовете на фирмата привикаха целия екип – съжаляваме, съкращаваме ви, връщаме на работа екипа от есента. Които уж били изгонили за нарушения. Странен ход, стори ни се, но пък вече идва лято – няма чак такъв проблем да намери сезонна работа – до следващата есен.
Тази година е твърдо решен да не пропусне шансовете си,
и да не допусне същата грешка, и започна да си търси постоянна работа още в разгара на жегите. Предложението, което получи, звучеше твърде хубаво, за да е истина. Е, и така се оказа. В един от големите столични театри набират сценични работници – понесе се слух. Забравете множественото число. Търси се един човек. Но още от август Алексей се захвана за телефоните, за да получи мечтаната длъжност, на която няма да е зависим от капризите на времето. Регистрирай се за безработен и нямаш проблем – обещаха от Личен състав.
Мислите, че процедурата е проста? Е, не е – ако ти се налага да си правиш адресна регистрация. Оказа се, че законът е така променен, че ако живееш под наем, хазяинът ти не само трябва да представи копие на нотариалния акт на жилището (което е незаконно изискване), но и да се разпише лично, че позволява да обитаваш неговия имот. Странно защо договорът за наем сам по себе си не се счита за подобно позволение – но, това са горчивите изненади на бюрокрацията. След седмица обикаляне до общината и обратно, докато си изясни какво точно трябва да направи, докато намери хазяйката, която да намери време да дойде лично с необходимите документи, Алексей вече разполагаше с мечтаната адресна регистрация. И само ден по-късно, бе вече горд регистриран безработен. Горд, защото
бе уверен, че ще е част от тъжната статистика само за ден.
Няма проблем – казаха от театъра, нашият отдел личен състав ще уведоми бюрото по труда, че сме намерили човек за длъжността, и ще ви звъннем. Алексей обаче няма намерение да изпуска шанса си. На другата сутрин е пред бюрото по труда. И започва да кръжи като совалка между ведомството и театъра, защото, изглежда, никой точно не е наясно, в кое бюро по труда е обявено мястото, за каква програма за насърчаване на заетостта става дума, и други, оказа се, съществени детайли. Наистина съществени. Защото, уви, докато мечтаното назначение изглеждаше сигурно, се оказа, че не можеш да кандидатстваш за сценичен работник по въпросната програма Мелпомена, ако живееш... в центъра. Малка изненадваща подробност, абсурдно затръшната врата. Програмата целяла да насърчи заетостта на трайно безработните от конкретни квартали на София. Хората от театъра вдигнаха безпомощно рамене – не зависи от нас, ако се освободи друго място, ще звъннем. Изненадващата обаче (поне за мен) истина е, че за да се наредиш сред късметлиите сценични работници, някой практически трябва да умре, за да освободи длъжността. А казват, че да станеш Нобелов лауреат било трудно...
Обещах ли щастлив край? Е, тази история, поне засега, няма такъв.
Но историята на Криси има.
Тя е мой колега журналист, която бе съкратена от един от водещите вестници в страната. Позната история – медиите са първите, страдащи от всяка проява на криза, тъй като при евентуален проблем с приходите, фирмите бързат да орежат разходите за реклама. Да пишеш на хонорар е вариант за безработните редактори и репортери, но е несигурна работа, която рядко пълни джоба достатъчно. И тъй като повечето представители на тази професия взимат възнаграждението си под формата на хонорари, а трудовите договори, ако има такива, са за минимални суми, помощта за безработни, дори и да получаваш такава, е жълти стотинки.
Истината е, че Криси никога не е мечтала да е журналист. Понякога обаче изглежда, че съдбата ни води нанякъде, и е къде къде по-лесно да я следваме безропотно, отколкото да се противопоставим и да осъществим амбициите и надеждите си.
Ако не ти достига смелост – гладът дава кураж.
Отчаяна, тя най-накрая се заслуша в похвалите на познатите си – че картините, които рисува, и фотографските колажи, които прави, са наистина стойностни. Събира последните ресурси на семейството, рискува и отваря книжарничка на Малките Пет кьошета.
Първите месеци били отчайващи – оборотите се движели между 2 и 5 лв. Преди да вдигне ръце обаче, бизнесът потръгва. Е, не колкото да забогатееш, но вече с перспективите да успява да я изхрани. Нещо повече – тъй като предлага художествени материали, книжарничката се посещава предимно от художници. И именно те оценяват и – когато могат да си позволят – купуват снимките и картините й. Може банковата сметка на Криси да е все още на нулата, но да събереш куража да повярваш в таланта си и да откриеш, че той е оценен, е щастливият край на тази история.
Само две съдби от 409 хиляди. Далеч не са достатъчни, за да обхванат реалността на безработицата. Но дано поне ни напомнят, че споменаваните от статистика „лица” са живи хора – с надежди, кураж, страхове и мечти. И да стискаме палци повече от тези 409 уникални истории ще завършат с щастлив край.
Анна Уолф, Expert.bg
Коментари