Имало едно време един дядо. Той живеел в къща насред зелена полянка. Всеки ден на тази полянка идвали деца да си играят. Те тичали по тревата, викали, карали се, смеели се и целият този шум много пречел на възрастния човек. Дядото обичал спокойствието и тишината и копнеел за тях.
И решил дядото да прати децата да играят другаде. Само че той бил мъдър човек и не се показал на прозореца с викове: „Я да се махате от тук! Да не съм ви видял повече!”. Всички знаем колко ефективен би бил този начин на действие.
Нашият мъдрец постъпил иначе. Той поканил децата в къщата, почерпил ги с бонбони и им предложил:
- Знаете ли, много ми харесва, че идвате тук всеки ден – играете, викате, тропате, гоните се. А аз все се страхувам, че на следващия ден ще вземете да не дойдете и ще остана тук сам самичък. Съгласни ли сте да ви давам по 1 лев за това, че ще играете на моята полянка?
Децата били учудени, но разбира се с удоволствие приели предложението.
Минали три дни. Всяка вечер децата получавали по левче от дядото. На четвъртия ден той отново ги поканил в къщата, пак ги почерпил и тъжно им казал:
- Аз си сметнах пенсията и разбрах, че няма да ми стигне да ви плащам по левче всеки ден. Ще мога само по 30 стотинки.
Децата се понамръщили, посъветвали се и отговорили, че са съгласни да играят и за 30 стотинки.
Минали още три дни. Дядото пак вика децата на гости и още по-тъжно им съобщава, че може да им плаща само по 5 стотинки на ден.
Разгневили си децата и рекли:
- За тези жълти стотинки можеш сам да си играеш тук, да викаш, бягаш и тропаш!
И си отишли завинаги от полянката.
Търпението може и да не е най-лесният път към целта, но определено е най-верният!
Коментари