Преди дни Хъфингтън Поуст публикува статия, която класира страните в света според това в коя от тях социалните придобивки за безработица са най-щедри.
Любопитното в статията е, че България е на четвърто място от разглежданите страни, като „по-благоприятни“ за безработните са само Люксембург, Израел и Латвия. Причината за това класиране е критерият, избран за неговото изготвяне, а именно процентът от предишната заплата, която безработният получава през първия месец на безработица. Това опростено дефиниране на „щедростта” на системите за защита срещу безработица обаче не дава реална представа за цялостната социална подкрепа за безработните, понеже доста са редки случаите, в които безработният остава в това си положение само за месец. Освен това нерядко държавите изплащат все по-малка сума (като процент от работната заплата) с удължаването на периода на безработица.
Като цяло се обособяват два основни фактора, които определят степента на социалната защита от страна на държавите при безработицата. Първият е максималната продължителност на периода, в който се изплащат обезщетенията за безработица. В рамките на Европа страната, която предлага помощи за най-дълъг период, е Белгия – там той е неограничен, т.е. докато безработният не намери ново работно място. Следват Холандия и Швеция, които осигуряват безработните за период от около три години. Оказва се, че страните, които оглавяват класацията на Хъфингтън поуст, дават помощи за период от около година, a има и страни в ЕС, които предлагат това едва за пет месеца. България пък прави това за максимум година, което я поставя сред повечето европейски държави по този показател.
Освен продължителността от голямо значение е и размерът на нетното получаваното обезщететение. Тъй като то е несравнимо като реална стойност поради различните икономически показатели и жизнен стандарт на различните държави в ЕС, то най-удачният начин да се представи е като процент от нетната работна заплата[1], получавана от работника преди периода на безработица. Тук водачите на класацията са Ирландия и Австрия, които предоставят съответно 64 и 59 от средната работна заплата. В България този процент е 20%[2], като страната отново е сред мнозинството европейски държави.
Графиката по-долу, базирани на данни за 2010 г., показва отношението на двата показателя при различните страни в Европа. Ясно се открояват две групи – страните от едната група предоставят помощи под 20% от средната работна заплата за период от около година; тук спада и България, която е един от най-„щедрите“ представители на тази група. Към другата група спадат северните и иберийските държави, както и Франция, като тези страни показват доста по-социално отношение. Тук продължителността на помощите е около две години, а стойността им между 35 и 50 процента от работната заплата.
Източник: ОИСР, European Commission
Необходимо е да разгледаме и другата страна на монетата, а именно стимулите на безработните да се включат отново в групата на заетите. За тази цел ОИСР публикува отделен индикатор – т.нар. капан на безработица[3]. С други думи, той показва до каква степен щедрите социални помощи при безработица и данъците върху труда влияят негативно върху стимулите на безработните да си намерят работа.
Високите нива показват неефективност на данъчната система и социалната защита по отношение на стимулите за търсене на работа. Това се обяснява с простата логика, че ако един безработен не получи достатъчно високо обезщетение за евентуално положения труд на работното място, той ще предпочете помощите от държавата. Следователно колкото по-висок е този коефициент, толкова са по-малки стимулите за започване на работа.
Тъй като за нископлатените служители рискът от безработица е най-висок и перспективите за намиране на работа сред тях са най-ниски, следва и негативният ефект от данъците и обезщетенията върху техните стимули да е най-силен[4].
Докато при повечето европейски държави степента на социална ангажираност с безработицата отговаря на стойността на този показател, България е изключение на това правило. Оказва се, че разликата по този индикатор между „богатите“ (получаващи 1 - 1.5 пъти средната работна заплата) и „бедните“ (получаващи около 1/3 от средната работна заплата, която в случая на България е около минималната заплата) през първата година е огромна. Всъщност от разглежданите страни в Европа тази разлика е най-голяма именно в България. Оказва се, че нетната печалба на „бедните“ от започване на работа е двойно по-голяма от тази при по-богатите представители на населението и следователно стимулът на първата група да се включат към заетите е много по-силен.
Съдейки по продължителнността и стойността на помощите, България представлява умерен случай в рамките на ЕС – за безработните не се полагат прекомерни грижи, но такива все пак са налице. Ако вземем предвид и капана на безработица обаче, картината се променя значително. Въпреки относително кратката продължителност на получаване на помощи, стимулите пред голяма част от населението да се върне на работа през този период са ниски. Следователно и системата за подпомагане на безработните в сегашния й вид е неефективна по отношение на поддържане на високи нива на заетост.
1] Според метода на изчисление на нетна стойност на заместване (net replacement rate), прилаган в изследванията на ОИСР на социалните политики
[2] Изчисленията се правят за 2 нива на доход – непретеглена средна между 67% от средната работна заплата и 100% от средната работна заплата
[3]
[4] „European Economy, Benchmarking Unemployment Benefit Systems”, European Commission, May 2012, p.6
Коментари