Трудно е да повярваме, че преди десет години именно Германия бе слабото звено на Европа. Икономиката й бе в рецесия, докато съседите й се възстановяваха. Безбработицата бе над средната за валутния съюз, а Берлин редовно нарушаваше бюджетните превила, поддържайки висок дефицит. В същото време, финансовата система бе в криза.
Десетилетие по-късно Германия се счита за пример за подражание. Защо е така? На този въпрос отговаря директорът на Центъра за европейски политически изследвания към Project Syndicate Даниел Грос.
Ако ще се учим от пътя на Германия, трябва да поставим границата между възможностите на правителството и отговорността на бизнеса и обществото като цяло.
Една област, за която политиците са явно отговорни, са държавните финанси. През 2003 г. бюджетният дефицит на Германия се доближаваше до 4% от брутния й вътрешен продукт. Това може и да не звучи много днес, но тогава бе над средния показател за ЕС. Понастоящем страната се хвали с балансиран бюджет, докато повечето други членове на еврозоната страдат от дефицит, доста по-голям от този, който отчиташе Берлин преди 10 години.
Обратът настъпи предимно чрез съкращение на разходите. През 2003 г. общите правителствени разходи на Германия бяха над средното за региона - 48.5% от БВП. През следващите пет години обаче те бяха ограничени до 5% от БВП. В резултат, когато започна "Великата рецесия" на еврозоната, Германия можеше да се похвали с едни от най-балансираните бюджети в ЕС.
Управляващите обаче не можеха да се справят с един от ключовите проблеми на страната – загубата на конкурентноспособност.
Днес е трудно да си го представим, но скоро след раждането на обединената валута скептиците изтъкваха, че Германия едва ли ще успее някога отново да защити позициите си на основен износител предвид високите заплати и оттам – по-скъпата си продукция.
Мерките, които можеше да предприеме правителството, бяха ограничени предвид това, че валутните курсове вече не бяха в негова власт.
Германия обаче успя да задържи ръста на заплатите и да въведе структурни реформи, повишаващи производителността на труда в промишлеността. Всъщност тези мерки не бяха наложени пряко от Берлин. Устойчиво високата безработица принуди германците да се примирят с по-ниски надници и по-дълъг работен ден. В същото време, в страните от периферията на еврозоната надниците продължаваха да нарастват с по 2-3% годишно.
Всъщност, ако преди десетилетие правителството въобще си е направило труда да наложи съществени реформи на пазара на труда, те не са оказали влияние върху производителността. Това не е изненадващо, като се има предвид липсата на каквито и да било промени в крайно регулираният сектор на услугите, който по обем надвишава двойно промишленото производство.
Заводите обаче, за разлика от услугите, разчитат на износ, а не на вътрешния пазар, и сами прекроиха стратегиите си, за да се опълчат на международната конкуренция.
И въпреки че Германия все още има нужда от реформи в сферата на услугите, от гледна точка на промишлеността страната все пак може да послужи за пример на своите закъсали съседи от периферията.
Най-сериозният проблем на страни като Италия и Испания остава именно конкурентноспосбността. Икономическото възстановяване може да бъде постигнато единствено чрез съживяане на износа. Работните заплати вече поеха надолу в отговор на жестоката безработица, което повишава привлекателността на тези държави в очите на инвеститорите.
Трябва да се има предвид обаче, че битката за конкурентноспособност чрез по-ниски надници е най-болезнения възможен път, който носи рисковете от социално напрежение и политическа нестабилност. Далеч по-удачна стратегия би било повишението на производителността, а именно в тази област Германия не би могла да послужи за модел.
За щастие, притиснати от кредиторите си, някои от закъсалите европейски държави се видяха принудени да предприемат крачката, която Берлин така и не направи – да предприемат сериозни реформи на пазара на труда, включително в сектора на услугите. Макар че първоначално промените може да са трудни, те дават основание за оптимизъм.
Тези, които не намерят смелостта да наложат реформите, ще останат в клопката на ниския икономически ръст и слабата конкуретноспособност. Едно е ясно – лидерската позиция на Германия не е гарантирана вовеки. Кои ще са лидерите и кои – аутайдерите на Европа след 10 години ще покаже единствено бъдещето.
Анна Улф
Коментари