Робърт Шилър, професор по икономика в Йейл, съавтор на книгата "Spiritus Аnimalis, или как човешката психология управлява икономиката". Статията му е публикувана в Project Syndicat и "Ведомости", преводът е на БГНЕС.
* * *
Ако вярваме на социологическите допитвания, по време на последната президентска кампания в САЩ избирателите бяха загрижени най-много за състоянието на икономиката, особено проблема с безработицата. Мит Ромни се опита да играе именно на тази струна, заявявайки: "Планът на президента не заработи - той няма ясен план, способен да накара икономиката да се развива".
Въпреки това Обама е преизбран. Вероятно, слабото подобряване на икономическото положение му помогна точно по време на изборите (по същия начин Франклин Делано Рузвелт през 1936 г. победи републиканеца Алфред Ландън, въпреки че Великата депресия продължаваше). Но победата на Обама също така отразява основното чувство за икономическата реалност, присъщо на повечето американци.
В икономическата теория няма да откриете еднозначни рецепти за политиците. Възгледите на хората, които са посветили живота си на макроикономиката, също са далеч от единство. Не е възможно да се проведе чист експеримент, за да се установят последиците от политическите решения, затова никога не можем да сме достатъчно сигурни, доколко е работеща една или друга макроикономическа мярка.
Ромни също нямаше магическо хапче. Той просто се опитваше да се заиграе със стремежа на избирателите да приемат желаното за действително, обещавайки им да намали ролята на държавата в икономиката и да понижи пределните данъчни ставки. Това би проработило, ако наистина по-доброто лекарство за икономическия растеж беше оставянето на повече пари в разпореждане на гражданите. Но електоратът не се подаде на тези обещания.
Но в известна степен има истина в думите за отсъствието на план. Това, което Обама предлагаше и предлага, не е достатъчно нито за ускоряването на националната икономика, която прекалено бавно се възстановява след рецесията 2007-2009, нито за защита от икономическите сътресения, които ще са следствие от проблемите в Европа и забавянето на темповете на растеж в останалия свят.
Можем ли да искаме още нещо от президента? По време на президентската кампания в САЩ на практика не се засягаше темата за избора на съветници или тяхното влияние върху едни или други идеи. Макар президентските съветници да не са постоянна величина, техният състав периодично да се сменя, можехме да очакваме, че кандидатите ще споменат за тях най-малкото, за да може обществото да знае, откъде черпят своите идеи. Та нали кандидатите за президент продават на избирателите не своя талант и икономически знания, а способността си трезво да разсъждават и оценяват чуждите идеи. Но и този път претендентите избегнаха да споменат имената на известни икономисти или да се позоват на конкретен икономически модел.
Първоначално Обама имаше блестящ екип от икономически съветници, сред които бяха Лорънс Самърс, Кристина Ромер, Кас Сънстейн и Остън Гулзби. Но сега те вече не работят.
Най-авторитетният икономически съветник, останал днес в Белия дом, е Джийн Спърлинг, ръководител на Националния икономически съвет (NEC). Тази организация, създадена от Бил Клинтън през 1993, има за цел да бъде главен източник за икономическата политика и изтласканото в сянка Бюро на икономическите съветници. Тъй като тази позиция не изисква утвърждаване в Сената, президентът може да назначи на нея който пожелае. Именно по тази причина президентът можеше да се позволи да избере изключително талантливия, но политически непопулярен Самърс, бивш президент на Харвардския университет.
Спърлинг въобще не е толкова прочут, колкото Самърс. Но историята на неговото влияние върху работата на администрацията е доста дебела: той повече от десет години е бил на върха при приемането на икономически решения. Той е бил заместник ръководител на NEC от самото начало на агенцията до 1996, а след това е бил неин директор от 1996 до 2000. Обама отново го назначи за ръководител на NEC през януари 2011.
В книгата на Спърлинг "Прогресист в борба за икономически растеж" (The Pro-Growth Progressive), могат да се открият доста идеи, насочени към усъвършенстването на икономиката. Нито една от тях не е панацея сама по себе си, но в съвкупност могат да се окажат работещи. Някои от тези идеи намериха отражение в Акта за борба с безработицата (AJA), който можеше да донесе много ползи, ако беше приет през 2011.
В AJA бяха включени такива идеи, като дотиране на наемането на служители, застраховане на заплатата, курсове за повишаване на квалификацията, наравно с подкрепата за образованието. Нещо повече AJA предвиждаше редица стимули за балансирането на бюджета - става дума за мерки, които позволяват да се стимулира икономическата активност, без да се увеличава държавния дълг.
Но макар хората да са обезпокоени от безработицата, на тях не са им интересни конкретните детайли на плановете за създаването на нови работни места. Спърлинг не е известен на широките маси. Неговата книга не е бестселър. Тя не е имала търговски успех.
Спърлинг се различава от обикновените академични икономисти, склонни да се концентрират върху популяризирането на икономически теории и работа със статистиката. Спърлинг е фокусиран върху законодателната работа - същата тази практическа част, която трябва да бъде усъвършенствана, за да се вдигне икономиката. Той се прислушва към академичните икономисти, но работи по друг начин.
В книгата си той се шегува, че американците се нуждаят от трета партия - "партия на смирението". Нейните членове открито признават, че чудотворни мерки в природата не съществуват, а трябва да се съсредоточим на появяващите се от време на време възможности, които ни позволяват с лекота да подобрим положението. Но трета партия не е и чак толкова нужна. Избирайки Обама, избирателите подкрепиха именно това кредо - кредото на прагматичния идеализъм.
Коментари