Ситуацията в Европа може да се сравни с кубинската ракетна криза от 60-те – коментират анализатори на Wall Street Journal.
Тогава, както съветските, така и щатските политици нямаха никакво желание да започват ядрен конфликт, а в същото време течението ги носеше неумолимо към подобен развой на събитията. Светът бе спасен по-скоро от чистия късмет, отколкото от рационални решения на двете държави.
Днес над Стария континент надвисва опасността от друга катастрофа – разпадането на Монетарния съюз. Правителствата, от Атина до Берлин, уверяват, че ще направят всичко възможно да спасят обединената валута. Всички са единодушни, че крахът на еврото ще причини икономически колапс, ще разклати правителства, ще изведе на преден план крайно леви и крайно десни политически сили, и ще разруши единството на Европа, което донесе толкова блага на гражданите й след края на Втората световна война.
Всички искат еврото да оцелее – дори британците.
Да отложиш днешната работа...
Когато обаче опре до мерките, които всяка отделна държава трябва да предприеме, за да постигне тази заветна цел, всеки започва да увърта, дори и да е наясно, че последиците от подобно поведение ще са по-сериозни от изискваните към момента жертив.
Германският канцлер Ангела Меркел призова наскоро до края на годната да бъде подписано споразумение, осигуряващо политическа интеграция на региона. Имайки предвид, че Европа проявява тенденцията да се движи в тази посока със скоростта на „пушач на марихуана, заслушан в албум на Бари Уайт”, намеренията й звучат твърде амбициозно. Те обаче са разбираеми, като се има предвид, че Меркел е под натиск от собствения си конституционален съд, който предупреждава, че Германия не може да отстъпи фискалната си власт на Брюксел, без да има ясни гаранции за демократичен контрол.
Германците, холандците, австрийците и финладците не искат да финансират разпуснатостта на други нации, без очертани ясни фискални правила. Французите не харесват идеята да приемат подобни ограничения – но пък нямат нищо против германските пари и една Европейска централна банка, която да е склонна да пуска печатните преси.
Гърците, испанците, италианците и ирландците също не желаят външни правила – те молят за „време”, което в превод на немски значи: „да отлагаме реформите, докато можем, и току виж ни се разминали съвсем”.
Мечка страх...
Куриозен е провалът на европейските лидери да подложат на дебат възможните решения, чрез които да сложат точка на тази политическа криза.
И докато медиите на Стария континент споменават кризата многократно всеки ден, тя винаги е свързана с определенията „икономическа” или „дългова”, макар че основните бариери пред преодоляването й да са именно политически. Премиерът на Люксембург Жан Клод Юнкер описва ситуацията много успешно: „Всички ние сме знаем какво трябва да направим. Това, което не знаем е, как да ни преизберат, след като го направим.”
Проблемът се корени още в първоначалната идея за Европейски съюз. Роден в сринатия след войната континент, разкъсван от националистични конфликти, това бе един откровено елитарен проект, който никога не си е поставял за цел да е популистки. ЕС се роди като серия от взаимно изгодни технически съглашения, които, макар и успешни, никога не спечелиха ентусиазираното одобрение на повечето европейци. Сега, за да защити постигнатото, Общността трябва едва ли не да изкове единна нация от разнороден материал – идея, която не се посреща с въодушевление от жителите на Стария континент, било то гърци, французи, германци или ирландци...
Държава – без държавата?
Днес цяло поколение гласоподаватели вярват, че могат да се възползват от една почти общодържавна интеграция – без самата държава. Вземете в добавка политически лидери, които споделят общи цели, но не желаят да сформират международен демократичен елит помежду си, и се получава един истински Рубик куб с 27 различни цвята.
Не може ли просто да се попитат европейците какво искат те? Не и под традицонната форма на общи избори, защото веднага ще се намерят опозиционни популисти, които ще предложат лесната алтернатива, подсладена със сиропа на обещанията. Както Самарас в Гърция, така и Оланд във Франция и Кени в Ирландия застанаха начело, издигнати от вълната гняв против бюджетните реформи, а сега трябва да разрешат същия пъзел, който затрудни предшествениците им.
Вместо референдум, предлагащ само скучните „да” и „не”, какво ще кажете за „преферендум” – избор между различни алтернативи, от федерален съюз, комбиниращ дълговите книжа на еврозоната с контрол над правителствените разходи, до членство в норвежки стил, вид европейски Пуерто Рико, или окончателен отказ от членство в Общността?
Европа по желание на клиента
Ако всяка държава (като се изключи Германия, която трябва да гласува първа, защото ЕС без Германия е немислим) даде вота си в един и същи ден, избирайки от менюто с варианти, дали това няма да даде по-ясна посока за развитие и дори да помогне за разршаване н конфликта между федералистите и евро скептиците? В крайна сметка, никой не може да оспорва гласа на народа, нали?
Дали някой обмисля подобен подход? В момента не, но различните парченца от пъзела постепенно си идват на мястото. Германците например активно разглеждат новаторската идея за „геометрия на променливите” – всяка държава членка да избира кои аспекти от членството си в ЕС желае да приеме и кои – не.
Хюго Брейди от Центъра за европейски реформи в Брюксел пък предлага 15 годишен мандат на членство – така европейските граждани отстъпват властта на федерален център, но само за ограничен период от време.
Може ли тази идея да проработи? Може ли малко въображение да спаси Европа? Да се надяваме, защото, съдейки по уроците от кубинската ядрена криза, логиката може и да не е достатъчна.
Коментари