Анализ на Адриан Николов от Института за пазарна икономика
Събитията от последната седмица дават известно основание да смятаме, че тежката криза, обхванала Венецуела последните няколко години, може да приключи или поне страната да поема в посока на възстановяване. Струва си обаче отново да разгледаме измеренията и причините за кризата, довели до ръба страната, сочена само преди десетилетие за пример на работещ, успешен модел на социализъм и жизнеспособна алтернатива на западното съчетание от либерална демокрация и капитализъм.
Факторът, който често оставаше настрана от розовия наратив за тъй наречения „боливарски социализъм“, беше неговата изключителна зависимост от износа на петрол и петролни продукти, които формират повече от половината от икономиката на страната. Неслучайно икономическият цикъл на Венецуела е силно обвързан с динамиката на международните пазари на петрол, а кризите ѝ съвпадат с резките им сривове. По същия начин кризата, която наблюдаваме от няколко години, е следствие от рязкото поевтиняване на петрола в началото на десетилетието, съчетано със свиването на венецуелския износ.
Динамиката на брутния вътрешен продукт на Венецуела доста ясно демонстрира дълбочината на кризата, в която страната се намира през последните пет години – период, в който почти целият останал свят се възстановяваше и се върна към растеж. Обстоятелството, че през последните три години Венецуела е губила почти по една шеста от икономиката си годишно до голяма степен обяснява рязкото обедняване на населението ѝ и липсата на продукти от първа необходимост в магазините. Любопитна е и динамиката на БВП на страната от началото на хилядолетието – друг период на икономически възход за по-голямата част от света, но и такъв с относително ниски цени на петрола и петролните продукти, довел закономерно до предишната дълбока криза във Венецуела. Ако има изобщо основания за оптимизъм, те са в средносрочната прогноза на МВФ, според която Венецуела ще остане в рецесия през следващите пет години, но икономиката ѝ ще се свива значително по-бавно отколкото днес.
Инфлацията вероятно най-добре отразява въздействието на кризата върху живота на обикновения венецуелец. Още през 2015 г. страната беше рекордьор по годишен ръст на индекса на потребителски цени, а през 2017 г. той достигна почти 3000% ( причината, поради която миналата година не е включена в графиката е, че прогнозата на МВФ сочи изменение с около 2,5 милиона процента). На практика, за няколко години инфлацията напълно е унищожила покупателната способност и спестяванията на венецуелците, а неколкократните увеличения в минималната заплата не помогнаха за облекчаването на ситуацията. Това личи и в реалния курс на боливара, който на практика е загубил стойността си спрямо световните валути.
Кризата не се отразява благотворно и на пазара на труда. Докато в първите ѝ две години безработицата беше относителни ниска, то днес тя обхваща повече от една трета от работната сила; трябва да имаме предвид и обстоятелството, че немалка част от населението търси работа в околните страни, където има и по-голям достъп до потребителски стоки, и по-добро заплащане. Възстановяването на пазара на труда ще е и сред най-големите предизвикателства за следкризисната икономика на Венецуела.
Ако имаше макроикономически индикатор, който доскоро даваше основание за оптимизъм за бъдещето на венецуелската икономика, това беше относително ниският ѝ държавен дълг. Според прогнозите на МВФ за 2018 г. (и последващите години) равнището на дълга обаче се е повишило чувствително и съответно изплащането му в бъдеще ще представлява допълнителна пречка пред възстановяване на икономиката ѝ.
Предвид силната зависимост на венецуелската икономика от износа ѝ, балансът по текущата сметка е доста показателен за текущото ѝ състояние. Докато през 2015-16 г. значителните ѝ излишъци (най-вече следствие от петролната търговия) бързо се превръщат в дефицити, то последните две години изглежда по-скоро има нормализация. На практика обаче балансът е резултат не от възстановяване на равнищата на износа, а от свиването на вноса.
Струва си да се спрем и на най-прекия „виновник“ за венецуелската криза – сривът на петролната ѝ търговия. Докато доскоро износът на суров петрол на Каракас изглеждаше относително стабилен, то през последните години всичките ѝ основни пазари са се свили значително. Износът на рафинирани петролни продукти обаче оставя малко поле за оптимизъм – венецуелските горива на практика са изчезнали от всички пазари, освен от този на околните ѝ държави. С други думи, възстановяването на венецуелската икономика ще трябва да премине и през нейното преструктуриране, при това в посока на намаляването на зависимостта ѝ от износа на петрол и петролни продукти.
В заключение
Въпреки че разпада на режима на Николас Мадуро вероятно ще даде път на икономически реформи и ще сложи край на „боливарския социализъм“, случилото се в страната през последните години е доста подходящо предупреждение за страните, изкушени да комбинират зависимостта си от износ на суровини и лесното богатство, което идва с тях, с централизирана икономика, висока степен на преразпределение и липса на икономическа свобода. Нееднократно този модел е доказал своята крехкост и чувствителност както на външни шокове, така и на вътрешни брожения, и Венецуела не прави изключение.
Коментари